Ще ѝ угоди ли на тази едничка молба? Заради момичетата? Ама защо не и каже ясно. Ще го направи ли заради нея, заради съпругата, която го обича?
И така, два дни по-късно в знойната юлска сутрин температурата вече надвишаваше двайсет и шест и се беше устремила към трийсет и шест, Къртис Ворхис, трийсет и две годишен бригадир от Северния селскостопански комплекс, с оръжието на баща си 38-и калибър, втъкнато на кръста, с три патрона в барабана (баща му беше изстрелял другите три), се оказа в автобус заедно с други семейства и не само семейства — и деца. Нитя, Сири и братовчед им Карсън, точно навършил дванайсет, но все още толкова хилав, че краката му се полюляваха на десетина сантиметра от пода; Боб и Дънк Уидърз, близнаците; момичетата на семейство Франсис Рина и Джулс седнали отзад, за да могат да държат под око момчетата; малката Джени Апгар, която пътуваше в скута на по-големия си брат Гунар; Дийн и Амелиа Райт, и двамата достатъчно пораснали, за да се правят на отегчени и над нещата; Мери Дод и братчето ѝ, което все още беше бебе, Сач, малкият Луис Коли, още в кошче; Рийз Куомо, Даш Мартинез и Синди-Сю Бодайн. Общо седемнайсет, концентрирана маса от детска жега и шум, толкова необичайни за сетивата на Ворхис, като жужащ рояк от пчели. За съпругите беше обичайно да придружават мъжете си при саденето, естествено, и при жътва, когато за всеки чифт ръце имаше работа, но това беше нещо ново. Дори когато автобусът мина през вратата, старият дизелов двигател бучеше и гъргореше, а умореното му шаси се полюляваше под тях, Къртис Ворхис го долови. Горещата и еднообразна работа се беше превърнала в специално събитие. Денят носеше изпълнен с надежда дух, че се е родила нова традиция. Защо по-рано не се бяха сетили да направят такова нещо — че ако вземат децата, това ще направи деня необикновен?
Минаха покрай язовира, склада за гориво, загражденията, на които стояха часовите и им помахаха, после продължиха надолу към долината, към златистата светлина на юлското утро. Жените седяха отзад с багажа и продуктите за излета, приказваха си и се смееха; децата, след безплодните опити на една от майките — естествено, коя друга да бъде, ако не Али Дод — да ги накара да изпеят химна на Тексас, единствената песен, която всички знаеха (Тексас, наш Тексас! Привет, могъщи щат! Тексас, наш Тексас! Толкова прекрасен, толкова велик!), се бяха разделили на няколко враждуващи фракции, по-големите момичета си шепнеха и се кикотеха и се преструваха, че момчетата не ги интересуват, момчетата се преструваха, че това не ги интересува, малките скачаха на пейките и се щураха по пътеката, за да извършват най-различни нападения; мъжете отпред седяха в обичайното си въздържано мълчание и цялото им общуване се свеждаше само до някоя размяна на ироничен поглед или извита вежда: В какво се забъркахме? Те бяха хора на полето, със загрубели от работа ръце, късо подстригана коса, почернели нокти, без бради. Ворхис извади часовника си от джоба и провери колко е часът: 7:05. Единайсет часа преди сирената, дванайсет преди последния транспорт, тринайсет преди мръкване. Гледайте часовника. Осведомете се къде е най-близкото укритие. Съмнявате ли се, бягайте. Думите бяха гравирани в съзнанието му, неизличими като детска броилка или като някоя от молитвите на сестрите. Ворхис се извърна на мястото си, за да улови погледа на Дий. Тя държеше Сири в скута си, момиченцето беше прилепило нос към прозореца и наблюдаваше минаващия свят. Дий му се усмихна уморено: Благодаря ти. Сири заподскача, приклякваше с удоволствие. Момиченцето засочи с топчесто пръстче към прозореца и записука радостно. Благодаря ти за това.
И след това, преди да разберат как, вече бяха пристигнали. През предното стъкло на автобуса, различните като разноцветни парцалчета от пъстър пачуърк полета на просторния Северен комплекс се простираха пред очите им: царевица и пшеница, памук и бобови насаждения, ориз, ечемик и овес. Шейсет хиляди декара, съшити заедно чрез плетеница от прашни пътища, а в ъглите им имаше заслони от тополи и дъбове, с наблюдателни кули, помпени станции с водоеми и плетеници от тръби и пръснати на равни разстояния укрития, отбелязани с високи оранжеви флагове, които висяха отпуснато в неподвижния въздух. Ворхис знаеше къде се намират укритията, но когато царевицата порастеше, без флаговете невинаги беше лесно да ги открие човек.
Той стана и тръгна напред, където братът на Дий Натан — всички го наричаха Крък — седеше зад шофьора. Ворхис беше бригадир, но всъщност именно Крък като главен офицер от вътрешната сигурност носеше главната отговорност.