Крък тръгна обратно към мястото, където Ворхис чакаше с останалите мъже. Слънцето вече грееше безмилостно, сутрешната влага беше изчезнала.
— Чисто, та свети. Заслоните също — смигна на Ворхис. — Това ще струва още на Дий.
Преди Крък да успее дори да довърши думите си, децата се изстреляха от местата си, заприиждаха вън от автобуса и освободиха местата за чистачите, които щяха да се върнат в града. Докато наблюдаваше как децата се пръсват наоколо със светнали лица и живнали от вълнение телца, Ворхис за миг застина на място, завладян от спомен. За мнозина, по-малките най-вече, дневната екскурзия представляваше първото им пътуване извън стените, той го знаеше отначало. Но да бъде свидетел на този миг беше нещо друго. Дали чувстваха по-различно въздуха в дробовете си, чудеше се той, слънцето по лицата си, земята под краката си? По-различни ли ги беше усетил сам той, когато за пръв път слезе от автобуса преди много години? Разбира се, чувстваха ги различни: да излязат вън от стените означаваше да открият света в неговите безгранични измерения — светът, който човек знае, че съществува, но не е вярвал, че ще бъде част от него. Спомни си усещането като вид безтегловна радост, но и носещ страх, като сън, в който е получил способност да лети, но е разбрал, че сам не може да се приземи.
До наблюдателната кула Форт и Чес побиваха прътове, за да издигнат навес, жените мъкнеха масите и столовете, багажите с храна. Али Дод, засенила лице с широкополата сламена шапка, вече се опитваше да организира децата в игра. Всичко беше точно както Дий си го беше представяла, когато повдигна въпроса да изведат децата.
— Хубаво е, нали?
Братовчедът на Ворхис, Тай, стоеше до него и държеше багаж до гърдите си. Над метър и осемдесет, с тясно, печално лице, той винаги напомняше на Ворхис на тъжно куче. Зад него Дар натисна три пъти клаксона, автобусът избълва мазен дим и потегли.
— Разказвал ли съм ти за първото си излизане зад стената?
— Не мисля.
— Повярвай ми — рече Тай и поклати глава така, че Ворхис разбра: човекът няма никакво намерение да преувеличава. — Това е приказка.
Когато всичко беше разопаковано, Крък извика децата под брезента, за да преговорят правилата, които всички знаеха. Най-напред, рече Крък, всеки трябва да си има другарче. Другарче може да ти е брат, сестра или приятел, но трябва да имаш такова и непрекъснато да си с другарчето си. Това беше най-важното. Откритият участък в основата на наблюдателната кула беше безопасен, в неговите граници можеха да ходят където си искат, но не биваше при никакви обстоятелства да навлизат сред царевицата, дърветата на юг също бяха извън границите.
— Виждате ли онези флагове? — попита Крък и с жест показа флаговете из полето. — Оранжевите, които висят? Кой може да ми каже какво означават те?
Шест ръце се вдигнаха. Очите на Крък обходиха групата, преди да се спрат на Даш Мартинез. Седемгодишен, само колене и лакти, с чорлава тъмна коса, под зоркия поглед на Крък той замръзна. Седеше между Мери Дод и Рийз Куомо, които прикриваха устата си, за да не се види, че се подсмихват. Укритията, предположи момчето. Точно така, отвърна Крък и кимна. Това са укритията. Сега ми кажете, продължи той, като се обърна към всички, ако засвири сирената, какво трябва да направите?
Да бягаме! — рече някой, след това втори го повтори, трети. — Бягаме!
— Накъде? — попита Крък.
Този път му отговориха в хор:
— Да бягаме към укритията!
Той се отпусна усмихнат.
— Браво. Сега вървете да си играете.
Всички по-малки деца побягнаха с изключение на тийнейджърите, които се задържаха още един миг до заслона, защото искаха да се отделят от по-малките. Но дори те, разбра Ворхис, щяха да намерят начин да поизлязат на слънце. Извадиха карти за игра, чилета прежда за плетене и не след дълго жените, заети с ръкоделие, наблюдаваха децата от сянката и вееха на лицата си заради жегата. Ворхис извика мъжете наоколо да раздадат таблетки сол — дори постоянно да пие вода, който работеше в този пек, беше застрашен от опасно обезводняване. Напълниха бутилките си на помпата. Нямаше нужда да им обяснява задачата. Премахването на цветовете на царевицата беше изнурителна, макар и просто работа, която всички те бяха извършвали много пъти. На всеки три реда царевица, четвъртият ред беше засаден с втори сорт. Царевичната коса на тези редове трябваше да се премахне, за да се предотврати самоопрашването, с наближаването на прибирането на реколтата, той щеше да даде нов, кръстосан сорт, по-силен, който да използват за посев на следващата година. Когато бащата на Ворхис му обясни за пръв път процеса преди години, на него му се стори вълнуващ, дори някак неясно еротичен. Онова, което правеха, в крайна сметка беше част от процеса на възпроизвеждането, макар да ставаше дума само за царевица. Но физическите трудности, които поставяше извършването на задачата — часове под изпепеляващото слънце, безкрайният дъжд от прашец по ръцете и лицето, насекомите, които жужаха около главата му и търсеха възможност да се пъхнат в ушите, в носа и устата му — набързо му отвориха очите. През първата му седмица на полето един мъж получи слънчев удар и припадна. Ворхис не помнеше кой е бил човекът, нито какво е станало с него, оставиха го в следващия автобус и се върнаха на работа. Напълно възможно беше човекът да е умрял.