С тежки платнени ръкавици, широкополи шапки и ризи с дълги ръкави, закопчани при китките, мъжете се приготвяха за работа и вече се потяха обилно. Ворхис хвърли поглед към наблюдателната кула, където Тифти беше заел позиция и оглеждаше с мерника си редицата от дърветата. Крък имаше право; Тифти беше човекът, който трябваше да седи горе. Каквото и да се кажеше за Тифти Ламонт, уменията му като стрелец бяха безспорни. Но само като чуеше да изричат името на този човек, толкова години след случилото се, у Ворхис се надигаше гняв. Изминалото време само беше увеличило чувството, всяка година, която изминаваше, беше още една година от неизживения живот на Боз. Защо Тифти трябваше да порасне и да се превърне в мъж, а Боз не? В по-разсъдливи моменти Ворхис разбираше, че чувствата му са ирационални. Тифти може и да беше подстрекател за случилото се в онази съдбовна нощ, но никой от тях не се възпротиви, а ако го бяха направили, Боз щеше да е жив. И въпреки това, каквото и да казваха Дий или Крък, или дори самият Тифти — който дори сега, като обхождаше линията от дървета с пушката си и безмълвно обещаваше да защитава децата на Ворхис — нищо не можеше да разубеди Ворхис, че Тифти и само Тифти е виновен. В крайна сметка, той беше принуден да приеме чувствата си като провал на своя характер и да ги запази за себе си.
Раздели работниците на три групи, всяка отговорна за четири реда. След това се запътиха към навеса, за да си вземат довиждане. На полето децата играеха на топка, от другата страна на наблюдателната кула дойде прозвънването на конски подкови в канала. Дий си почиваше на сянка със Сали и Люси Мартинез, играеха на карти. Техните игри бяха епични, понякога продължаваха с дни.
— Май сме готови да тръгваме.
Тя остави картите, вдигна лице съм него.
— Ела.
Той махна шапката си и се приведе да приеме целувката ѝ.
— Боже, вече миришеш — засмя се тя и смръщи нос. — Тази целувка ти е последната за днес, опасявам се. Трябва ли да ти казвам да внимаваш?
Винаги това си казваха.
— Ако искаш.
— Ами добре тогава. Внимавай.
Нит и Сири бяха дошли в палатката. По косата и гънките на пуловерите им имаше стръкчета трева. Като кутренца, които са се търкаляли по земята.
— Прегърнете баща си, момичета.
Ворхис коленичи и ги прегърна като топъл вързоп.
— Да слушате мама, нали? Ще се върна за обяд.
— Ние сме си другарчета една на друга — обяви Сири.
Той изтръска тревата от мокрите им от пот коси. Понякога, само като ги видеше, го връхлиташе такава любов към тях, че очите му се насълзяваха.
— Разбира се, че така ще бъде. Не забравяйте какво ви каза вуйчо Крък. Стойте пред погледа на мама.
— Карсън казва, че в полето има чудовища — рече Сири. — Чудовища, които пият кръв.
Ворхис стрелна с поглед Дой, която сви рамене. Въпросът не изскачаше за пръв път.
— Объркал се е — каза той. — Опитва се да ви изплаши, шегува се с вас.
— Защо тогава не трябва да ходим в полето?
— Защото такива са правилата.
— Честно ли?
Той си наложи да се усмихне. Ворхис и Дий се бяха уговорили да държат въпроса мъгляв колкото може по-дълго и въпреки това и двамата разбираха, че не могат вечно да държат момичетата в незнание.
— Честно.
Той отново ги прегърна една по една, после и двете заедно и тръгна към хората си на края на полето. Зелена стена, висока метър и осемдесет: редове от царевица, поредица от дълги коридори, които стигаха до заслона. Слънцето беше прекосило невидимата граница към пладнето, никой не говореше. Ворхис погледна часовника си за последен път. Гледайте часовника. Осведомете се къде е най-близкото укритие. Съмнявате ли се, бягайте.