— Хайде — сложи той ръкавиците си, — да свършим тази работа.
След тези думи всички заедно навлязоха в полето.
В известен смисъл всички се бяха превърнали в хората, които бяха заради онази нощ — последната нощ от детството им. Крък, Ворхис, Боз, Дий: тичаха заедно, дневните им орбити бяха ограничени от стените на града и зорките очи на сестрите, които ръководеха училището, и хората от вътрешната сигурност, които ръководеха всичко останало. Време, когато клюка, слух или някои истории се прокрадваха по земята. Мръсни лица, мръсни ръце, четиримата се мотаеха на алеята зад техните жилища на път от училище. Какъв беше светът? Къде беше светът и кога щяха да го видят? Къде отиваха бащите им, а понякога и майките им, връщаха се и миришеха на тежък труд, задължения и тайнствени грижи? Ходеха навън, така е, но колко различно беше навън от града? Как изглеждаше, какъв вкус имаше, как звучеше? Защо от време на време някой — баща или майка — напускаше и повече не се връщаше, сякаш невидимото царство отвъд стените имаше силата да ги поглъща цели? Дремльовци, драки, вампири, скокльовци; знаеха имената, но не познаваха цялата сериозност на значението им. Имаше драки, които бяха най-злите, те бяха като скокливите или вампирите (дума, която само старите хора използваха); имаше и дремльовци, които бяха същите, но не съвсем. Опасни бяха, така е, но не толкова много, по-скоро бяха досадни като скорпионите и змиите. Някои казваха, че дремльовците били драки, които са живели прекалено дълго. Други казваха, че били съвсем различна порода създания. Че никога не са били хора.
Което пораждаше друг въпрос. Ако виралите някога са били хора като тях, как са се превърнали в това, което бяха?
А най-голямата история от всички беше великият Нилс Кофи: полковник Кофи, основател на Експедиционния корпус, безстрашен мъж, който кръстосвал света, за да се бие и да умре. Произходът на Кофи, както и всичко около него бяха забулени в митове. Той бил трето дете, отгледано от сестрите; останал сираче след Нахлуването от Изток през 38-а, когато видял смъртта на родителите си — момче воин, облечено в кожи, което носело отрязана глава на вирал на копието си. Той беше избил сто вирала с една ръка, хиляда, десет хиляди. Броят винаги нарастваше. Никога не беше стъпвал в града; вървеше сред тях преоблечен като обикновен човек, полски работник, скрил истинската си самоличност; изобщо не съществуваше. Говореше се, че този мъж е положил клетва — кръвна клетва — не пред Бог, ами пред другите и че те си обръснали главите, за да отбележат това обещание, а то било да умрат. Странствали далеч извън стените на града, и то не само из Тексас. Оклахома Сити. Уичита, Канзас. Розуел, Ню Мексико. На стената над леглото си Боз държеше карта на старите Съединени щати, парчета от избелели цветове, съединени помежду си като парчета от пъзел, и за да отбелязва всяко ново място, боцваше по една от карфиците на майка си, свързваше карфиците с конец и така очертаваше маршрутите, пропътувани от Кофи. В училище питаха сестра Пег, чийто брат беше работил на Пътя на нефта: Какво е чула тя, какво знае? Наистина ли Експедиционният е открил други оцелели, цели градчета, дори градове, пълни с хора? На този въпрос сестрата нямаше отговор, но в проблясването на очите ѝ, когато те изговаряха името му, виждаха да проблясва надежда. Това беше Кофи: откъдето и да идваше, каквото и да беше направил, Кофи беше основание за надежда.
Щеше да дойде време, много години по-късно, дълго след смъртта на Боз, а и на майка му, когато Ворхис щеше да се чуди: Защо двамата с брат му не бяха говорили по тези теми с родителите си? Така щеше да е нормално; въпреки това той търсеше в спомените си и не можеше да си припомни и един спомен, както не можеше да си припомни майка си или баща си да казват една дума за картата на Боз. Защо е било така? И какво беше станало със самата карта, която в спомените на Ворхис в единия ден беше там, а на другия я нямаше? Сякаш историите за Кофи и Експедиционния са част от таен свят — момчешки свят, който, веднъж приключил, остава в миналото и толкова. За период от няколко седмици тези въпроси дотолкова го занимаваха, че една сутрин на закуска той най-накрая събра сили и попита баща си, който се засмя. Шегуваш ли се? Тад Ворхис все още не беше стар човек, но изглеждаше такъв: косата му и половината от зъбите му ги нямаше, кожата му блестеше с постоянна болезнена влага, ръцете му като костеливи гнезда почиваха на кухненската маса. Ти сериозно ли питаш? Ами ти не беше толкова зле, но Боз — момчето не млъкваше. Кофи, Кофи, Кофи по цял ден. Не помниш ли? Внезапно връхлетялата го скръб помрачи погледа му. Тази глупава карта. Да ти кажа истината, нямах сърце да я скъсам, но се изненадах кой го направи. Не съм те виждал да плачеш така през живота ти. Предполагам, решил си, че всичко това са глупости. Кофи и останалите. Че никаква полза няма от тях.