Но не е било без полза, никога не би могло, никога. Как би могло да е без полза, когато бяха обичали толкова силно Боз?
Тифти беше причината, разбира се. Тифти лъжецът, Тифти разказвачът на небивалици, Тифти, който с такова отчаяние искаше да е някой, че от устата му излизаха какви ли не щуротии. Той рече, че е видял Кофи с двете си очи. Тифти, изсмяха се всички, ама глупости дрънкаш. Тифти, никога не си виждал Кофи, никого не си видял. Но в подигравките им идеята вече предявяваше правата си, от самото начало момчето имаше дарбата да накара човек да повярва в едно, докато в същото време знае, че истината е друга. Така потайно се беше вмъкнал сред тях, че никой не можеше да кажа как точно се е случило. В единия ден нямаше никакъв Тифти, на другия вече имаше. Ден, който започна като всеки друг: с църква, училище и бавното и мъчително приближаване на три следобед. Звънът на звънеца, внезапно споходилата ги свобода, триста тела се устремиха по коридорите и надолу по стъпалата в следобеда. Разходката от училище до техните квартали, лицата на съучениците им изчезваха, когато пътищата им се разделяха, докато не останаха само четиримата.
Но не съвсем. Докато вървяха към алеята, покрай бъркотията от стари пазарски колички, прогизнали матраци и счупени столове — хората все си изхвърляха боклука там отзад, независимо какво казваше домоуправителят — те си дадоха сметка, че са били следени. Момче, слабо като вейка, с мършаво лице, над което имаше червеникаворусолява коса, която му придаваше вид, като че е паднало от голяма височина на главата си. Въпреки че беше януари, а въздухът хладен и влажен, то не носеше палто, само пуловер и джинси и найлонови чехли на краката си. Разстоянието, от което ги следеше с ръце в джобовете си, беше достатъчно близко, за да окуражи любопитството им, без да изглежда, че се натрапва. Изпитателно разстояние, все едно казваше: Може да съм интересен. Може да поискате да ми дадете възможност.
— Според теб той какво иска? — попита Крък.
Стигнали бяха до края на алеята, където бяха издигнали малък навес от дървени парчета. Мухлясал матрак, от който стърчаха пружини, им служеше за под. Момчето беше спряло на около десет метра и влачеше крака в прахта. Някаква особеност в държанието му придаваше вид, сякаш частите на тялото му са свързани нестабилно, все едно е бил събран от четири други момчета.
— Следиш ли ни? — извика Крък.
Момчето не отговори. Гледаше надолу и нанякъде, като куче, което избягва погледа. От този ъгъл всички можеха да видят белега на лявата страна на лицето му.
— Глух ли си? Попитах те нещо.
— Не ви следя.
Крък се обърна към другите. По-голям с година, той беше неофициалният водач.
— Някой да познава хлапето?
Никой не го познаваше. Крък отново погледна към момчето.
— Ти. Как ти викат?
— Тифти.
— Тифти? Що за име е това?
Очите му оглеждаха върховете на сандалите му.
— Ами име.
— Майка ти така ли ти вика? — попита Крък.
— Нямам майка.
— Умряла ли е, или те е оставила?
Момчето забърника нещо в джоба си.
— И двете, май. Като питаш така — той ги изгледа килнал глава, — вие група ли сте?
— И защо мислиш така?
Момчето вдигна костеливите си рамене.
— Виждал съм ви, това е.
Крък се спогледа с останалите, после отново погледна към момчето. Въздъхна отегчено.
— Няма смисъл да висиш там като тъпанар. Ела да те огледаме.
Момчето тръгна към тях. Ворхис си помисли, че у него има нещо познато, в погледа му на чакащо куче. Но може би това се дължеше на факта, че всеки един от тях можеше да е толкова самотен, колкото и момчето. Белегът на лицето му, видяха те, беше голяма морава синина.
— Ей, аз го познавам — рече Дий. — Ти живееш в Социалните, нали? Видях те да се преместваш там с баща си.
Жилища за социалноподпомагани Хил Кънтри: лабиринт от апартаменти, в които се тъпчеха семействата. Всички ги наричаха Социалните.
— Така ли? — попита Крък. — Тъкмо си се нанесъл ли?
Момчето кимна.
— От Хюстън.
— И с него ли живееш? — продължи да пита Крък. — С баща ти?
— Имам и леля. Роуз. Най-вече тя се грижи за мен.
— Какво имаш в джоба си? Виждам, че си играеш с него.
Момчето измъкна ръката си, за да им покаже: сгъваемо ножче, дебело от разни приспособления. Крък го взе, останалите трима се скупчиха и навряха лица да го огледат. Обичайните ножчета, плюс пила, отвертка, ножици, тирбушон, дори лупа, потъмняла от времето.