— Откъде го взе? — попита Крък.
— Баща ми ми го даде.
Крък се намръщи.
— Той в контрабандата ли е?
Момчето поклати глава.
— Ъъ. Той е хидро. Работи на язовира — посочи към ножчето. — Ако го искаш, твое е.
— За какво ми е твоя нож?
— Ама щом той не го иска, остава за мен — рече Боз. — Дай го.
— Млъквай, Боз — Крък изгледа бавно момчето. — Какво си си направил на лицето?
— Паднах.
Тонът му не беше отбранителен. И въпреки това всички почувстваха празнотата на лъжата.
— По-скоро си паднал на юмрук. Баща ти го е направил или е бил друг?
Момчето мълчеше. Ворхис видя как челюстта му трепна.
— Крък, остави го на мира — рече Дий.
Но Крък не отместваше очи от него.
— Зададох ти въпрос.
— Понякога го прави. Когато е смукнал. Роуз казва, че не иска. Заради мама е.
— Защото ви е оставила ли?
— Защото е умряла, за да ме роди.
Думите на момчето някак увиснаха във въздуха. Истина ли беше, или не беше истина. И в двата случая вече не можеха да откажат на молбата му.
Крък подаде ножчето.
— Хайде, вземи го. Не искам ножа на баща ти.
Момчето го върна в джоба си.
— Аз съм Крък. Дий ми е сестра. Другите двама са Боз и Вор.
— Знам кои сте — той примижаваше несигурно към тях. — Значи сега съм един от групата, така ли?
— Колко пъти да ти повтарям! — скастри го Крък. — Не сме група.
И просто така беше решено: Тифти стана един от тях. Много бързо всички опознаха Бари Ламонт, жесток, дори ужасяващ мъж, очите му постоянно блестяха от незаконно уиски, което всички наричаха „смучене“. Огрубелият му от пиенето глас ревеше всяка вечер името на Тифти от прозореца като сирена. Тифти, мамицата ти! Тифти, прибирай се, преди да съм дошъл да те търся! Момчето се появи неведнъж и два пъти на алеята с нови синини, драскотини, веднъж ръката му беше превързана. В пиянския си гняв баща му го беше запратил през стаята и му беше извадил рамото. Трябваше ли да кажат на ВО? На родителите си? Ами леля Роуз, тя можеше ли да помогне? Тифти винаги отказваше с поклащане на глава. Като че изобщо не се ядосваше на раните си, отнасяше се към тях със стиснати устни и фатализъм, на който не можеха да не се възхищават. Приличаше на вид сила. Не казвайте на никого, настояваше момчето. Той си е такъв. Такова нещо не се променя.
Имаше други истории. Прадядото на Тифти, поне той така твърдеше, бил един от хората, които подписали Декларацията на Тексас и беше наблюдавал разчистването на Пътя на нефта. Дядо му беше герой от Нападението от Изток през 38-а, който, ухапан смъртоносно при първата вълна, повел нападението от преливника и се пожертвал на бойното поле пред хората си, като отнел живота си със собствения си нож. Един братовчед, чието име Тифти отказваше да назове („всички му викат Братовчеда“), беше издирван гангстер, от най-големите шефове в Хюстън. Майка му, голяма красавица, получила девет предложения за брак, преди да навърши шестнайсет, включително едно от мъж, който по-късно станал член на екипа на президента. Герои, прославени хора, престъпници, многобройна и колоритна върволица от подбрани големци както от света, който познаваха, така и от онзи, който се спотайваше под него, светът на контрабандата. Тифти познаваше едни хора, които познаваха други хора. Пред Тифти Ламонт вратите се отваряха. Нямаше значение, че е син на хидро от Хюстън, поредното мършаво хлапе с драскотини по лицето, облечено в дрехи, които не са му по мярка и които никога не переше, за което се грижеше една леля — стара мома, която също като тях живееше при Социалните. Историите на Тифти бяха твърде добри, твърде интересни и неправдоподобни.
Но да е виждал Кофи — тук вече прекали. Подобно твърдение противоречеше грубо на фактите. Кофи беше непознаваем, Кофи беше като виралите — създание на сенките. И въпреки това историята на Тифти притежаваше нотка истина. Отишъл с баща си до Хюстън, с неговите застроени с коптори улици на беззаконието, за да се срещнат с братовчеда, гангстера. Стояли в задната част на навес за машини, където се помещавала спиртоварната — страховито нещо, като жив дракон с жици, тръби и пухтящи казани — сред мъже с опасни очи, мазни усмивки, разкриващи почернели зъби и пистолети, втъкнати в коланите им. Парите минавали от едни ръце в други, появила се кана с пиене. Екскурзиите бяха обичайно събитие, Тифти много пъти вече им ги беше описвал, но този път не бил като другите. Този път там имало един мъж. Не бил като останалите от контрабандата — Тифти го разбрал начаса. Висок, с изправената осанка на войник. Стоял настрана, лицето му било прикрито, носел тъмно палто, пристегнато с колан в кръста. Тифти видял, че главата му е остригана. Очевидно този мъж, който и да бил той, имал спешни дела там, обикновено бащата на Тифти се мотаел, пиел и си разказвал истории за Хюстън с останалите мъже, но не и онази вечер. Братовчедът, грамадната му закръглена фигура кротувала зад бюрото му като яйце в гнездо, приел парите на баща му без коментар и сякаш едва били влезли, а вече забързано излизали през вратата. Чак когато били вече вън от навеса, баща му попитал: Не разбра ли кого видя вътре, момче? А? Не разбра ли? Ще ти кажа кой беше. Самият Нилс Кофи.