— И това ще ви кажа — Петимата бяха наклякали в заслона на алеята. Тифти ровичкаше в земята с джобното си ножче, което, в крайна сметка, беше останало негово. — Моят старец ми каза, че Кофи има лагер под язовира. Така, на открито, сякаш да си на открито е нищо работа. Оставят драките да се приближат и ги спипват в капаните.
— Знаех си! — избухна Боз. Лицето на малкото момче направо светеше от вълнение. Завъртя се на колене към Ворхис. — Какво ти казвах?
— Няма никакъв начин — изфуча Крък. Измежду тях на него се падаше ролята на скептика, а той изпълняваше ролята си като задължение.
— Казвам ти, той беше. Направо се усещаше. Всички го усещаха.
— И какво може да иска Кофи от шайка контрабандисти? Я ми обясни.
— Откъде да знам аз? Може да е купувал смучене за хората си — на Тифти му хрумна нова идея и това се изписа по лицето му. Приведе се и снишил глас, рече: — Или оръжие.
Крък се разсмя ехидно.
— Чуйте го хлапето.
— Колкото си искаш се шегувай, видях ги. Говоря ти за истински оръжия, от армията, отпреди. Картечници Ml6, автоматични пистолети, дори гранатомети.
— Майчице — впечатли се Боз.
— Откъде Братовчеда може да им намира такива оръжия? — попита Ворхис.
Тифти се приповдигна, за да огледа, сякаш да се увери, че никой не го чува.
— Не знам дали да ви казвам — продължи той. — Има бункер, стара база на армията до Сан Антон. Братовчедът си има хора да наобикалят нататък.
— И секунда повече не мога да слушам — рече Крък. — Не си видял никакъв Кофи, никого не си видял.
— Казваш, че не съществува ли?
Идеята беше светотатство.
— Не казвам това. Не си го виждал, това е.
— Ами ти, Вор?
Ворхис се намери натясно. Половината от историите на Тифти бяха измишльотини, дори може би повече от половината. От друга страна, желанието да му повярва беше силно.
— Не знам — едва каза той. — Предполагам… не знам.
— Аз обаче му вярвам — обади се Дий.
Тифти ококори очи.
— Видя ли?
Крък пренебрежително махна с ръка.
— Тя е момиче. На всичко ще повярва.
— Ей!
— Ами така си е.
Тифти вдигна очи към по-голямото момче.
— Ами ако ти кажа, че и ти можеш да видиш Кофи?
— И как?
— Лесно. Можем да минем по една от тръбите на преливника. Много пъти съм слизал долу. По това време на годината ги изпускат чак след изгрев. Отворите стигат до основата на язовира, оттам лагерът трябва да се вижда.
Предизвикателството беше хвърлено, нямаше как да се откаже на предложението.
— Никакъв проклет лагер няма, Тифти.
Три дни им трябваха, за да съберат кураж и дори тогава Крък забрани на сестра си да идва. Планът беше да се измъкнат, след като родителите им заспят, и да се срещнат при заслона. Тифти беше измислил маршрут до язовира, който щеше да им позволи да избегнат патрулите на вътрешната охрана.
Тифти дойде чак след полунощ. Останалите вече чакаха. Той се появи в края на алеята и тръгна забързано към тях, качулката на якето му беше спусната над главата му, а ръцете пъхнати в джобовете. Когато се приведе да влезе в заслона, той измъкна пластмасово шише.
— Течна смелост — отвъртя капачката и го подаде на Ворхис.
Носеше смучене. Родителите на Ворхис и Боз бяха вярващи хора, които всяка неделя ходеха на службите на сестрите и нямаха подобно нещо в дома си. Ворхис подържа отворената бутилка под носа си. Бистрата течност имаше натрапчив химически мирис като сапун.
— Дай насам — нареди Крък. Грабна бутилката и отпи, после отново я подаде на Ворхис.
— Не си ли смукал преди? — попита Ворхис Тифти.
Ворхис положи всички усилия да не изглежда обиден.
— Пил съм, разбира се. Много пъти.