— И кога? — присмя му се Боз.
— Има много неща, които не знаеш, брат ми — Ворхис се насили да не сбърчи нос и предпазливо отпи, преглътна бързо, за да не усети вкуса. В синусите му нахлу пареща жега. По гърлото му се разля огнена река. Боже, ужасно беше! Накрая се задави и разкашля, от очите му изхвърчаха сълзи, всички се разсмяха.
След това пи Боз. Ворхис се смути, когато братчето му успя да отпие прилична глътка и само да се намръщи. Още три пъти бутилката обиколи кръга им. На четвъртото подаване дори Ворхис му хвана чалъма и успя да отпие здрава глътка, без да се закашля. Чудеше се защо не чувства нищо, но когато се изправи, разбра. Земята под краката му се размърда и му се наложи да протегне ръка, за да запази равновесие.
— Да вървим — рече Тифти.
Докато стигнат до язовира, вече се кикотеха като луди. Минутите течаха по-различно. Като че им отне много време, докато се доберат дотам, и в същото време се бяха озовали мигом. Ворхис пазеше откъслечни спомени как се крие от патрул на вътрешната сигурност под някакъв камион, не си спомняше точните обстоятелства, нито как са успели да избегнат да не ги пипнат. Знаеше, че е пиян, но не можеше да съсредоточи ума си върху този факт. Спряха в мрака, докато някой — Боз, Ворхис разбра кой е най-пияният от всички — повърна в храсталака. Ами Дий, тя какво правеше с тях? Проследила ли ги беше? Крък ѝ се караше да се прибира у дома, но Дий си беше Дий: веднъж щом си наумеше нещо, по-лесно щеше да е човек да изтръгне костта от челюстите на куче, отколкото да я разубеди. Работата беше там, че Ворхис беше влюбен в Дий. Откакто се помнеше. Изведнъж тази любов го изпълни като ширещ се балон от емоция в гърдите му и той засъбира смелост да признае чувствата си, когато Тифти се изстъпи пред тях отнякъде и им каза да го следват.
Поведе ги към малка бетонна сграда с площадка, от която тръгваха метални стълби и се спускаха под земята. В дъното имаше шахта за поддръжка, влажна и потънала в тъмнина, по стените имаше влага. Намираха се в язовира, някъде над отворите над преливника. Обвити в метални решетки крушки хвърляха издължени сенки по стените. Нахлулият в кръвта на Ворхис адреналин беше започнал да избистря сетивата му. Стигнаха до капак в стената, затворен с ръждясал метален пръстен. Крък и Тифти застанаха един срещу друг и го завъртяха с всички сили, но той не помръдна.
— Трябва ни лост — рече Тифти.
Изчезна в тунела и се върна с парче тръба. Пъхна я в отворите на пръстена и се облегна отгоре ѝ. Колелото изскърца и се завъртя бавно. Капакът се отвори.
Вътре имаше вертикална шахта и стълба, която водеше надолу. Тифти извади клечка, запали я и я пусна в дупката. Първи слезе Тифти, после Вор, Дий и Боз, а Крък остана последен.
Оказаха се в широка тръба. Отвор на преливника, една от шестте. През тези отвори веднъж дневно изпускаха водата от резервоара и по преливника я насочваха към полетата. Зад тях лежаха милиони литри вода, задържани в язовира. Въздухът беше студен и миришеше на камък. По пода струйка вода течеше към отвора, блед диск от осветеното от луната небе. Запълзяха към него, далеч от светлинката на Тифти. Сърцето на Ворхис думкаше в гърдите му. Светът през нощта, извън стените, надхвърляше въображението му. На десет стъпки от изхода Тифти приклекна, останалите го последваха. Пръти от тежка стомана препречваха отвора.
— Аз съм първи — прошепна Тифти.
Тръгна на четири крака към края на тунела. Всички останаха напълно неподвижни. В пияния разум на Тифти — да види лагера на Кофи — се беше превърнало в допълнителна цел. Вечерта беше истинско изпитание за смелостта, целта беше относителна. Прътите бяха достатъчно здрави да удържат вирал, но не това беше опасността. Ворхис наполовина очакваше през тях да се провре ръка с хищнически нокти, да сграбчи приятеля им и да го разкъса на парчета. През омаята на смученето му хрумна, че и Дий сигурно е уплашена, че може би той трябва да ѝ предложи някаква утеха, но не можеше да се сети какво да ѝ каже, всяко хрумване умираше в ума му.
При отвора на тунела Тифти се изправи на колене, улови се за прътите и надникна през тях.
— Какво виждаш? — прошепна Крък.
Мълчание.
— Ма… мка му — само това чуха от приятеля си.
На Ворхис му се стори, че тонът му е погрешен. Не беше възкликване, като да е открил нещо, ами сякаш внезапно се е уплашил.
— Какво има? — прошепна по-рязко. — Там ли е Кофи?
— Искам да погледна! — извика Боз.
— Тихо! — кресна Крък. — Тифти, мътните го взели, какво има?
На Ворхис му омекнаха коленете. Рев, като тътен, последван от пискливо изскърцване на метални съоръжения. Звукът идваше изпод тях.