— Бързо след манти! — извика Сандокан, впускайки се пръв да го преследва.
Старият магьосник, който може би единствен бе познал капитана на „Мариана“, побягна пръв през гъстата джунгла.
Но с няколко скока Сандокан и ТремалНаик го настигнаха и скочиха върху му, докато в същото време Яниш нареждаше на пиратите да стрелят във въздуха, за да подплашат още повече роднините на мъртвеца и съпровождащите, които бягаха през кокосовата гора.
— Стой мирен, дъртако! — извика ТремалНаик, насочвайки карабината си към гърдите на магьосника, който се опитваше да извади кама от пояса си.
Сандокан вече го бе повалил по гръб и го притискаше здраво.
— Кои сте вие и какво искате от мен? — извика манти, опитвайки се безуспешно да се освободи от желязната хватка на Тигъра. — Не сте нито полицаи, нито сипаи, за да ме арестувате.
— Кой съм ли питаш, проклет магьосник! Да не си ослепял случайно? — викна Сандокан, пускайки го да се изправи. — Не ме познаваш вече, така ли?
— Не съм те виждал никога.
— Не си ме виждал, но преди три вечери се опита с приятелите си да ме удушиш при пагодата на Кали, след нестинарския обред. Не си ли спомняш?
— Лъжеш! — извика магьосникът.
— Значи не си ти, който закла ярето и запали свещения огън на борда на кораба ми? — попита го с ирония Сандокан.
— Не съм клал никакво яре. Ти ме бъркаш с някой друг.
— Тръгвай с нас, манти…
— Манти ли каза? Никога не съм бил манти.
— В пагодата ще видиш една личност, която ще те опровергае.
— Ще ми кажете ли най-сетне какво искате от мен? — извика старецът, скърцайки със зъби от ярост.
— Преди всичко да ти видим гърдите — рече ТремалНаик, свали го внезапно по гръб и натисна корема му с коляно.
— Кажи да донесат факла, Сандокан.
Искането му беше излишно. Яниш, след като се бе престорил, че преследва жертвоприносителите, се връщаше при Сандокан заедно със Самбилонг, който се бе сдобил с факла, изоставена от мусалките.
— Хванахте ли го? — извика португалецът.
— И сега вече няма да ни избяга — отвърна Сандокан. — Какво стана с вдовицата?
— Спасихме я навреме и изглежда много доволна, че е още жива. Отнесохме я в пагодата.
— Приближи факлата, Самбилонг — каза ТремалНаик, разкъсвайки дрехата, която покриваше гърдите на пленника.
Манти нададе яростен вик и се опита да ги покрие, но Сандокан изви мигновено ръцете му, като каза:
— Остави да видим дали си истински туг.
— Погледни — обади се ТремалНаик.
На гърдите на индуса имаше синя татуировка, изобразяваща змия с женска глава, заобиколена с някакви тайнствени знаци.
— Това е емблемата на удушвачите — рече ТремалНаик. — Всички членове на тази секта са татуирани така.
— Добре де — извика манти. — Какво ви засяга, че съм туг? Не съм убил никого.
— Стани и ни последвай — нареди му Сандокан.
Старецът не чака да му повтарят. Изглеждаше доста обезпокоен и отпаднал, въпреки че хвърляше свирепи погледи към наобиколилите го мъже.
Отведоха го при кладата, където догаряше трупът и се бяха скупчили моряците от „Мариана“, след като бяха разставили няколко поста.
— Сурама — рече Яниш на младата баядерка, която излезе от пагодата. — Познаваш ли този човек?
— Да — отвърна девойката. — Това е манти на тугите, дясната ръка на „Сина на свещените води на Ганг“.
— Подла танцьорка! — викна старецът, хвърляйки към баЯдерката пълен с омраза поглед. — Ти предаваш нашата секта.
— Аз не съм била никога почитателка на богинята на смъртта и кланетата — отвърна му Сурама.
— Сега, когато не можеш повече да отричаш, че си злият гений на Суйод хан — каза ТремалНаик, — ще ми кажеш ли къде са тугите, които едно време обитаваха подземията на Раджмангал?
Манти впи очи в бенгалеца и му каза:
— Ако се надяваш, че ще ти кажа къде скриха дъщеря ти, много се лъжеш. Можеш да ме убиеш, но няма да проговоря.
— Това последната ти дума ли е?
— Да.
— Добре тогава, сега ще видим колко си издръжлив. Чувайки тези думи, манти пребледня страшно и по челото му изби студена пот.
— Какво ще правиш с мен? — рече той с разтреперан глас.
— Ей сега ще разбереш.
Обърна се към Сандокан и те размениха няколко думи.
— Вярваш ли? — попита го Тигъра на Малайзия недоверчиво.
— Ще видиш, че няма да издържи дълго.
— Да опитаме.
IX. ПРИЗНАНИЯТА НА МАНТИ
По даден от Сандокан знак Самбилонг, който явно бе получил предварително инструкции, се запъти към едно голямо тамариндово дърво, на около трийсет-четирийсет метра от кладата, сред развалините на старата пагода.
В ръцете си държеше въже, края на което бе вързал на примка. Прехвърли го ловко през един от дебелите клони на тамаринда, като спусна клупа до земята.