Междувременно моряците бяха завързали ръцете на манти и прокараха под мишниците му две тънки, но много здрави въжета.
Старецът не оказваше никаква съпротива, но от израза на лицето му се виждаше страшният ужас, който го беше обзел внезапно.
Едри капки пот се стичаха от набръчканото му чело и тялото му се тресеше силно. Явно бе разбрал какво страшно изтезание го очаква.
Като се увери, че е вързан здраво, ТремалНаик се приближи до него и го попита:
— Е, какво, ще си развържеш ли езика? Старецът го изгледа свирепо и му отвърна:
— Не… Не…
— Казвам ти, че няма да издържиш и накрая ще ми кажеш онова, което желаем да узнаем.
— По-скоро ще умра.
— Тогава ще се наложи да те полюлеем.
— Ще се намери кой да отмъсти за смъртта ми.
— Отмъстителите са прекалено далече, за да се погрижат за теб в този момент.
— Някой ден Суйод хан ще научи и ти ще изпиташ удоволствието от ремъка около врата си.
— Ние не се боим от тугите, плюем на вашата Кали, на почитателите й и на техните ремъци. Питам те за последен път, ще ни кажеш ли къде се намира Суйод хан и къде е скрита дъщеря ми?
— Иди да питаш за нея „Сина на свещените води на Ганг“ — отвърна му подигравателно манти.
— Добре, започвайте.
Четирима малайци изтикаха стареца при дървото. Самбилонг нахлузи клупа през главата му, стегна го през корема и извика:
— Вдигайте!
Малайците задърпаха другия край на въжето и вдигнаха манти на няколко метра във въздуха.
Нещастникът изрева от болка. Под тежестта на тялото възелът се стегна и почти се впи в месата му.
— Ще проговориш ли?
Тугът мълчеше, устоявайки на болките.
Всички се бяха събрали около дървата, включително Сандокан и Яниш, които наблюдаваха този нов вид мъчение, без да им мигне окото.
Напротив. Португалецът, както винаги, беше запалил двайсетата или трийсетата си цигара и пушеше най-спокойно.
— Дърпайте — заповяда хладно ТремалНаик на четиримата малайци, които бяха вързали магьосника. — Полюлейте го, без да обръщате внимание на виковете му.
Те хванаха краищата на въжето и започнаха да го затягат.
Манти стисна зъби, за да не извика, но се виждаше, че страда жестоко от затягането, което ставаше по-силно след всяко полюляване.
Очите му бяха изхвръкнали от орбитите и той се задъхваше, тъй като притиснатите му бели дробове не действаха.
При третото дръпване, след което тънкото въже се вряза в плътта му, клетникът не можа да удържи вика си.
— Стига! — извика той с прегракнал глас — Стига… мръсници.
— Ще говориш ли? — попита го Тремалмайк.
— Да… да… ще кажа всичко… каквото искаш… да знаеш… само махни това въже… Задушавам се…
— Само да не се наложи да те качваме отново на люлката. Нареди да спрат люлеенето и го запита:
— Къде се намира Суйод хан? Ако не ми кажеш, няма да те развържа.
Всички бяха крайно напрегнати. Ще проговори ли старецът? И преди всичко, ще каже ли истината? Това бяха безкрайни мигове за горкия баща, застинал в очакване.
Манти се поколеба за последен път, но само за няколко секунди. Усещаше, че няма да издържи повече на това страшно мъчение, измислено от дяволското въображение на сънародниците му.
— Ще ти кажа — рече най-сетне той с изкривено от злоба лице.
— Говори!
— В Раджмангал.
— В старите подземия ли?
— Да… да… стига… убий ме.
— Само още един въпрос — каза неумолимият бенгалец. — Къде са скрили дъщеря ми?
— И тя… Непорочната… в Раджмангал…
— Закълни се в твоя бог.
— Кълна се… в името на Кали… стига… не мога повече.
— Спуснете го — нареди ТремалНаик.
— Не издържа — рече Яниш, хвърляйки цигарата. — Тези дяволски индуси надминават и инквизицията на стара Испания.
Манти бе свален веднага на земята и развързан. Около корема му имаше дълбока синкава резка, която на места кървеше. Малайците се видяха принудени да го сложат да седне, защото нещастникът не можеше да се държи на краката. Дишаше тежко и лицето му беше Подпухнало и зачервено.
ТремалНаик го почака няколко минути да се посъвземе и поднови разпита:
— Предупреждавам те, че ще останеш в ръцете ни, докато не се убедим напълно, че не си ни излъгал. Ако си казал истината, един ден ще бъдеш свободен и ще те възнаградим за това, че ги издаде; ако си ни излъгал, няма да пожалим живота ти и ще бъдеш подложен на още по-страшни мъчения.
Манти го погледна, без да помръдне. Но в очите му проблясна страшна омраза.
— Къде е входът към подземието? Още ли се влиза през дънера на банановото дърво? — запита ТремалНаик.