„Мариана“, повлечена от течението и тласкана от сутрешния бриз, потегли.
Единият от двата граба бе вече в движение, плъзгайки се сред множеството кораби по реката, а другият се готвеше да го последва.
Застанал на кърмата, Сандокан ги наблюдаваше внимателно, без да дава признаци за каквото и да било безпокойство. Не беше от онези, които лесно се плашат, макар че двата кораба бяха с многоброен екипаж и въоръжени с малки оръдия. Бил се е с къде по-мощни неприятели и сърцето му не трепваше.
Една ръка го побутна по рамото и го накара да се обърне. Яниш и ТремалНаик се бяха качили на мостика, следвани от Каммамури.
— Дали ти беше прав — каза Яниш, — или е чиста случайност?
— Много подозрителна случайност — отвърна Сандокан. — Сигурен съм, че ни преследват, за да видят дали отиваме да хвърлим котва в някой от каналите на делтата.
— Дали не искат да ни нападнат?
— Не вярвам да го направят в реката, но в морето не е изключено. Ще си имаме неприятности, макар че имам пълно доверие в Самбилонг.
— Трябва да слезем на брега, преди да стигнем до устието на реката — каза ТремалНаик. — Кхари отстои на много левги от морето.
— Да можех поне да се отърва от тези два шпионски кораба! — измърмори Сандокан.
Яниш отгатна мисълта му:
— Не можем да се отдалечим много от „Мариана“, преди да разберем кои са и защо ни наблюдават.
Сандокан кимна утвърдително, но не изглеждаше много разтревожен. Досега тугите не бяха дали доказателства за голяма смелост.
— Ще прекараме нощта на борда и няма да акостираме преди утре сутрин. Така ще можем да разберем по-добре намеренията на тези два платнохода. Решил съм да поискам обяснения от екипажа, ако и тази вечер пуснат котва край нас. Засега ще се преструваме, че не се интересуваме от тях, за да не предизвикаме подозрения, а сега да вървим да пием чай. А, щях да забравя. Ами вдовицата?
— Ще я оставим в моето бунгало в Кхари — отвърна му ТремалНаик. — Ще прави компания на Сурама.
— Баядерката може да ни бъде полезна в делтата — каза Яниш. — Предпочитам да я вземем с нас.
Сандокан изгледа малко особено португалеца, от което той се изчерви като момиче.
— Яниш — рече Сандокан, усмихвайки се. — Да не би сърцето ти да е загубило бронята си?
— Остарявам — отвърна португалецът объркан.
— А на мен ми се струва, че очите на Сурама ще те подмладят.
— Внимавай — рече ТремалНаик, — индийките са по-опасни от белите жени. Знаеш ли от какво са сътворени според нашата легенда?
— Да чуем — рече Сандокан.
— Бог Туаститри, когато създал жената, взел закръглената форма на луната, гъвкавостта на змията, стройността на лианата, чара и кадифения цвят на розата, погледа на сърната, безгрижната веселост на слънчевия лъч, плача на облаците и непостоянството на вятъра, плахостта на заяка, суетата на пауна, сладостта на меда и твърдостта на диаманта, жестокостта на тигъра и студенината на снега, бъбривостта на свраката и гукането на гургулицата.
— Но ние сме тигри от Момпрацем — отвърна усмихнат португалецът.
— Защо трябва да се страхувам от девойката, на която… Бог е дал малко кожа от индийски тигър?
Избухна в смях, който секна внезапно, и Яниш рече със сериозен глас:
— Продължават да плават след нас, Сандокан.
— Двата граба ли? Виждам ги, но не знам дали до утре все още ще са над водата или под нея.
— Какво си намислил?
— Ще научиш тази вечер — рече и в гласа му прозвуча заканителна нотка. — Засега ги остави да ни следват.
Към залез, след като мина край сигналната кула на Даймънд Харбър, „Мариана“ навлезе в широк канал, образуван между брега и гористо островче, дълго няколко мили. Сандокан бе избрал това място за акостиране, тъй като се намираше точно срещу пътя, който трябваше да ги заведе до Кхари.
Но еДва екипажът спусна котвите, и ето че откъм северния край на канала внезапно се появиха двата граба.
Сандокан, който беше на палубата, ги видя и смръщи вежди.
— А — рече той, — значи ни преследвате и тук? Сега ще ви видя сметката. Артилеристи, свалете маскировката на оръдията и всички по местата си, готови за бой!
X. СТРАШНАТА БИТКА
Чули бойния зов на Тигъра на Малайзия, моряците, които тъкмо спускаха котвите и платната, прекъснаха маневрите и се устремиха към командира си с вик:
— На оръжие!…
Страшните Тигри на Момпрацем, непобедимите пирати на моретата на Малайзия, които някога бяха накарали да трепери даже и Леопарда на Англия и бяха сломили мощта на Джеймс Брук, славния раджа на Саравак, се събудиха.
Жаждата за кръв и битки, приспана от няколко месеца, ги обзе отново. Само за миг петдесетимата мъже се намериха на бойните си места, готови за абордаж: артилеристите — зад големите спингарди; останалите — зад бордовете и по мостика с карабини в ръце, ками крие, стиснати в зъбите, и страшните саби паранги край тях.