Тъй като на това място Хюгли бе широка повече от два километра, нямаше опасност куршумите на тугите да стигнат до платнохода.
— Къде ще акостираме? — обърна се Яниш към Сандокан, който оглеждаше бреговете.
— Ще се спуснем десет-двайсет мили надолу — отвърна му Тигъра на Малайзия. — Не бих искал тугите да ни видят кога и къде ще слезем на брега.
— Далеч ли е селото?
— На няколко километра според ТремалНаик. Но ще бъдем принудени да пресечем джунглата.
— Няма да бъде толкова трудно, както през вашите девствени лесове в Борнео.
— Но тук горите са пълни с тигри.
— Няма страшно. Стари познати сме с тези господари на джунглата.
— Прав си, Яниш — каза Сандокан, усмихвайки се.
— Мислиш ли, че тугите са отгатнали намеренията ни?
— Може би само отчасти. Не вярвам да са си представяли, че ще акостираме тук.
— Вероятно са подозирали, че ще атакуваме убежището им откъм Мангал.
— Мислиш ли, че Суйод хан е вече осведомен за пленяването на дясната му ръка?
— Не знам. Но не вярвам, че поражението ги е разубедило да ни нападнат отново.
— Вярваш ли, че ще поискат да се реваншират?
— Възможно е, Яниш, но ще дойдат прекалено късно. Инструктирах вече Самбилонг да внимава да не го изненадат в ръкавите на делтата. Ще отиде да скрие „Мариана“ в канала на Рай-матла, ще демонтира мачтите и ще покрие кораба с тръстики и трева, за да не могат тугите да забележат присъствието на нашите хора.
— И как ще държим връзка с тях? Може да ни се наложи да поискаме помощ.
— Каммамури ще има грижа да дойде да ни намери в джунглите по делтата. Той познава тези места и ще съумее да открие добро място за скриване на кораба. Тугите доказаха, че са много хитри, но ние ще ги надхитрим. Надявам се един хубав ден да ги издавим всички в подземията им.
— Кажи на Самбилонг да внимава да не изпуснем манти, че ако този човек успее да избяга, няма да можем да ги изненадаме.
— Не се бой, Яниш — каза Сандокан. — Пред вратата на кабината му ще има денонощно стража.
— Ще акостираме ли — обади се в този момент един глас зад тях. — Вече отминахме острова и не бива да се отдалечаваме от пътя за Кхари. Джунглата е опасна.
Беше ТремалНаик, който вече бе дал нареждане на Самбилонг да се отправи към насрещния бряг.
— Готови сме — отвърна му Сандокан. — Нареди да спуснат една лодка и да отидем на брега да си построим лагера.
— Имаме отлично убежище за пренощуване — рече ТремалНаик. — Намираме се точно срещу една кула за корабокрушенци. Ще се устроим много удобно в нея.
— Колко души ще вземем с нас? — запита Яниш.
— Ще стигнат шестимата, които вече избрахме. — Ако сме повече, може да събудим подозренията на някой туг в Раджмангал.
— А Сурама?
— Идва с нас: тази девойка ще ни бъде много полезна.
Въпросът бе поставен от Яниш с мнимо безразличие и отговорът бе съпроводен с усмивка, която сконфузи флегматичния португалец, отдавна вече пленен от пламенните очи на тугската баядерка.
„Мариана“ бе застанала на дрейф на двеста стъпки от брега и лодката бе спусната във водата.
Сандокан даде последните си инструкции на малайците, препоръчвайки им да бъдат изключително бдителни и предпазливи; след това слезе в лодката, където шестимата мъже, избрани да ги придружават, вече бяха заели местата си със Сурама и вдовицата на туга, която смятаха да оставят в чифлика на ТремалНаик.
Бенгалецът и ТремалНаик бяха също по местата си и ръководеха маневрата, която бе осъществена без трудности и много по-бързо, отколкото предполагаха.
За две минути пресякоха реката и стъпиха на брега накрая на необятната джунгла, на няколко крачки от кулата за корабокрушенци, която се издигаше самотна сред бодливите бамбуци и гъсти храсти. Взеха карабините си и малко храна, отпратиха лодката и се отправиха към убежището с подвижна стълба, опряна до стената.
Кулата приличаше на онази, която Сандокан и Яниш бяха видели при устието на реката скована от дъски, висока десетина метра, с четири надписа на английски, френски, немски и хинди, изписани с големи черни букви. Те предупреждаваха корабокрушенците да не разхищават храните, оставени на горния етаж, и да дочакат да дойде снабдителното корабче.
Сандокан опря стълбата на прозореца и се изкачи пръв, следван от Сурама и вдовицата.
Имаше една-единствена стая, побираща не повече от десетина души. По гредите бяха окачени хамаци, имаше груб долап с известно количество бисквити, солено месо и няколко керамични съда. Явно приютилите се тук корабокрушенци нямаше какво толкова да разхищават. Но поне не рискуваха да умрат от глад по тези опасни и пусти брегове.