— Нито пък се загрижи много да спаси дъщеря ми — добави ТремалНаик глухо.
— И все пак ти оправдаваш правителството — намеси се Яниш.
— Да, вярно е — въздъхна бенгалецът. — Засега правителството не може да се заеме сериозно със сектата на почитателите на Кали. Както вече ви казах, Северна Индия е заплашена от страшно въстание и някои полкове на сипаите разстреляха преди няколко дни офицерите си в Мирут и Каунпор. Може би след като потуши въстанието, правителството ще нанесе смъртен удар и на тугите в делтата.
— Надявам се дотогава тук да не остане нито един от тях — каза Сандокан. — Не сме дошли, за да им позволим да ни се изплъзнат от ръцете, нали, Яниш?
— Това остава да се види — отвърна португалецът. — Да тръгваме, Сандокан, писна ми в тази клетка и с нетърпение чакам да видя слоновете ни.
Пийнаха по чашка чай, приготвен от Сурама и вдовицата, поставиха стълбата и слязоха сред високите треви около кулата.
Трима мъже, въоръжени с паранги, застанаха начело на групата, за да проправят път сред непроходимия хаос от бамбук и виещи се растения, и походът започна под жарките лъчи на слънцето. Който не е виждал джунглите в делтата, не може да си представи очакващия им изглед.
Даже пустиня без стрък растителност не е толкова тъжна като тези кални равнини, които макар да са гъсто обрасли, не радват окото с нищо живописно, защото растителността им, въпреки че е буйна, има неопределим цвят на нещо нездраво, пълно със зараза.
И наистина, цялото това море от огромни тръстики и виещи се растения е жълтеникаво. Много рядко се вижда по някое лъскаво зелено петно, тъй като красивите пипали, ними и тари с тъмнозелени листа, типични за бенгалските равнини, изглежда не виреят добре в блатата на делтата.
Тук всички растения са много високи и се развиват учудващо бързо, защото почвата е изключително плодоносна; но както вече казахме, са болничави и излъчват безкрайна тъга, която впечатлява дълбоко човека, имал смелостта да навлезе в този растителен хаос.
Тъжният изглед се дължи на влагата, или по-точно, на несекващата битка между водата, която залива безспир тези земи, и слънчевата топлина, която ги пресушава бързо; битка, която се подновява всеки ден от векове, без окончателна победа за единия или другия природен елемент; битка, чийто единствен резултат е развиването на инфекциозни бацили и смъртоносни миазми, които, подпомогнати от бързото разлагане на тази ненормално богата растителност, превръщат делтата в разсадник на азиатската холера.
Тук е огнището на този страшен бич, който отнема живота на милиони хора по земното кълбо. Микробите се развиват под тези растения със страшна бързина и само чакат индуските поклонници, за да се разпространят из Азия, Европа и Африка. Холерата властва непрекъснато над бедните села на молангите, задушаващи се сред прекомерно големите тръстики, но тя рядко убива местните жители.
Дойде ли обаче европеец, който не е аклиматизиран, го поразява за часове. Тя е съюзница на тугите и ги охранява по-добре от каквито и да било крепости и бариери, държейки далеч войските на бенгалското правителство. А също така и змиите, тигрите, носорозите и свирепите крокодили се чувстват тук добре, размножавайки се необикновено бързо.
Тъй че, ако делтата е тъжна, тя е рай за ловците, защото тук те намират всички диви зверове на Индия. И те си живеят почти необезпокоявани, защото, макар английските офицери да са запалени ловци, те не смеят да навлизат дълбоко в това море от растителност, знаейки, че и най-кратък престой сред него, може да се окаже фатален.
Европеецът не може да се пребори с миазмите на делтата: смъртта го дебне, скрита под сянката на бамбука. Ако избегне ноктите на тигрите, отровното ухапване на кобрите и зъбите на крокодилите, пада покосен от холерата.
Малкият, но смел отряд, воден от ТремалНаик, напредваше бавно, без да спира в джунглата, проправяйки си път с удари на паланги и кампиланги, защото не откри никаква следа от пътека, откакто бе излязъл от кулата за корабокрушенци.
Малайците от ескорта, свикнали да въртят парангите и надарени с пословична сила, режеха безспир, безучастни към парещото слънце, от което кожата им димеше, както и към миазмите, с които бе пълен блатистият терен. Поваляха с един удар огромните бамбуци наляво и надясно, за да проправят път на двете жени и на капитаните си, които бяха нащрек, тъй като всеки миг можеше да се появи някой тигър. Два пъти вече бяха усетили типичната миризма на тези опасни зверове, но хищникът не се появи, може би изплашен от голямата група хора и блясъка на карабините — оръжие, което кръвожадните зверове се бяха научили да заобикалят. Ако отрядът се състоеше от местни жители моланги, въоръжени с ножове и копия, може би не би се поколебал да опита със светкавично нападение, за да отмъкне някой от тях.