Колкото повече навлизаха в джунглата, растителността, вместо да се разреди, ставаше по-гъста и малайците си пробиваха все по-трудно път, макар да бяха свикнали с подобно придвижване в девствените лесове на своята страна.
Редяха се бамбук след бамбук, гъсти и огромни, увити с калами бенгалски лиани, изключително устойчиви и дълги понякога до сто-сто и петдесет метра. Не по-малка трудност представляваха и блатата, пълни с жълтеникава вода и принуждаващи отряда да прави често дълги обиколки.
Непоносима горещина цареше сред тази растителност. Потта течете на потоци от малайците и индийците и особено от Яниш, който като европеец издържаше по-малко на палещите слънчеви лъчи.
— Предпочитам нашите девствени лесове на Борнео — каза горкият португалец, който изглеждаше като току-що излязъл изпод горещ душ. — Струва ми се, че се намирам в пещ. Дълго ли ще трае? Дойде ми вече до гуша от тази бенгалска джунгла.
— Ще повървим поне десет-дванайсет часа — отвърна му ТремалНаик, който изглежда се чувстваше като риба във вода сред тази растителност и блата.
— Ще стигна до бунгалото ти в окаяно положение. Хубави места са си избрали тугите, няма що! Дявол да ги вземе всички до един! Могли са да си намерят по прилично убежище.
— Това решително не, драги ми Яниш, защото тук те се чувствуват напълно сигурни. Зверове и холера, блата и треска, които покосяват човека за броени часове — това е тяхната охрана. Умно са постъпили, като са се върнали тук.
— А на нас може би ще ни се наложи да бродим със седмици из тази джунгла? Хубава перспектива!
— Слоновете са високи и когато се настаним удобно на гърбовете им, ще можеш да дишаш по-свободно. Стой!
— Какво има? — попита Яниш, сваляйки карабината от рамо.
Малайците от челото на колоната се бяха спрели и се ослушваха внимателно. Пред тях се откриваше нещо като пътека, доста широка, явно проправена неотдавна, тъй като листата на повалените встрани тръстики бяха още зелени.
Сандокан, който съпровождаше Сурама и вдовицата, дойде при тях.
— Каква е тази просека? — попита ги той.
— Проправило я е някакво голямо животно, което върви пред нас — отвърна му един от малайците. — Изглежда, че се е вдигнало само преди няколко минути.
ТремалНаик излезе напред и огледа земята, по която личаха следи от големи крака.
— Пред нас върви носорог — каза той. — Чул е ударите на парангите и се е отдалечил. Сигурно е бил в добро настроение, което рядко се случва. Иначе досега да е връхлетял яростно върху нас.
— Трябва да се приготвим да го посрещнем — заключи Сандокан. — Жените да минат отзад, а ние заставаме начело. Ловът започва.
XII. НАПАДЕНИЕТО НА НОСОРОГА
Опасното дебелокожо животно изглежда бе напуснало само преди няколко минути това място, където се е било подслонило от жарките слънчеви лъчи, които напукват кожата му.
Усетило близостта на хората и чуло ударите от парангите при сеченето на тръстиките, то се бе отдалечило безшумно, преди да дойдат до него.
Както правилно отбеляза ТремалНаик, гигантското животно изглежда е било в един от редките си моменти на добро настроение, защото тези чудовища, олицетворение на ритуалната сила и непредвидими действия, много рядко се оттеглят без бой. Съзнаващи баснословната си сила и изключителната си повратливост, въпреки масивното си тяло и сигурни в оръжието си, което изкормя като яре даже и слон, те почти никога не се отказват да нападнат.
Връхлитат върху хора и животни със сляпа ярост и никой не може да спре устрема на нападението им. Освен всичко друго дебелата им кожа ги предпазва даже и от куршум. Уязвими са единствено в мозъка, но до него се стига през едното или другото око, което, разбира се, съвсем не е лека работа.
Тъй като животното можеше да се върне всеки момент, за да види от какъв неприятел е било обезпокоено, Сандокан пое решително по проправената пътека, следван отблизо от Яниш и ТремалНаик.
Просеката, отворена през гъстата джунгла от голямото тяло на носорога, водеше по посока на Кхари, затова спестяваше не само много непосилен труд на малайците, но и много време на експедицията.
Тримата ловци, които образуваха авангарда, напредваха предпазливо с пръст на спусъка на карабините и често спираха да се ослушат и огледат.
Не се чуваше никакъв шум, знак, че носорогът е доста напред и продължава отстъплението си.
— Много е любезен — каза Яниш. — Проправя ни път и оставя хората ни да си починат. Няма да е зле да продължи така до вратата на бунгалото ти, ТремалНаик.