— Та даже да влезе в обора — усмихна се бенгалецът. — Ще го нагостя с корени и крехка шума.
— Да видим само докога — обади се Сандокан. — Боя се, че ще изгуби търпение, като види, че е преследван, и ще се върне да ни нападне. Смени ли му се настроението, сигурно ще връхлети върху ни.
Продължаваха да вървят, следвани на около петдесет крачки от малайци, които охраняваха Сурама и вдовицата, и след седем-осемстотин метра забелязаха, че тръстиката става по-рядка, и пред тях се чу оглушителен шум, който изглежда вдигаха ята водни птици от някое близко блато.
Забавиха крачка, опитвайки се да разберат какъв е този шум, и се оглеждаха внимателно, защото се опасяваха от неприятна изненада.
— На някаква поляна ли излизаме? — попита Сандокан. — С удоволствие бих глътнал малко свеж въздух.
— Полека — каза ТремалНаик, — внимавайте за носорога.
— Не се чува още нищо.
— Може да се е спрял. Яниш, нареди на трима от ескорта да излязат напред с паранги и кампиланги. Тези оръжия действат добре върху сухожилията на носорозите.
Португалецът едва даде знак на трима малайци да дойдат, когато внезапно се озоваха пред полянка, насред която имаше блато с жълтеникави води, обрасли с блатна тръстика и лотосови листа.
На отсрещния му бряг се виждаха развалини от колони, аркади и остатъци от порутените зидове. Явно тук се е издигала древна пагода.
Сандокан хвърли бегъл поглед към блатото и веднага се дръпна и се скри сред бамбуците.
— Чудовището е там — рече — и чака да ни нападне.
— Чакай да погледна това страшилище — рече Яниш. Залегна на земята и пропълзя между тръстиките, докато стигна до края на джунглата. Колосът бе застанал на брега на блатото със затънали до половината крака в калта и бе навел глава, издавайки хоризонтално напред страшния си рог. Беше рядко едър екземпляр, дълъг близо четири метра и голям като хипопотам.
Защитен от дебелата си кожа като от броня, почти непробиваема за куршумите на тогавашните пушки, с грозната си къса триъгълна глава, потънала в масивните му безформени рамена, изглежда само чакаше ловците да се появат, за да пусне в действие острия си рог, дълъг повече от метър.
— Грозен е в тази поза — каза Яниш на ТремалНаик, който се бе приближил. — Дали пък не иска да се махне от пътя ни?
— Няма да си отиде толкова бързо, колкото се надяваш — отвърна бенгалецът. — Тези животни са твърдоглави.
— Бихме ли могли да го ударим оттук? С шест куршума ще го повалим.
— Съмнявам се.
— Но ние сме избили не един и два от тях в горите на Борнео. Вярно е, че онези там не са такива огромни.
— Когато е неподвижен, трудно може смъртоносно да бъде ранен.
— Защо?
— В това положение гънките, които служат за свръзка на плочките на бронята му, са надиплени една до друга и пречат на куршумите да проникват дълбоко в тялото. Когато върви обаче, те се разместват и плътта под тях е по-уязвима.
— Да го оставим да намери смъртта си другаде и да заобиколим блатото.
— Точно това исках да предложа. Да се опитаме поне да стигнем до развалините на тази пагода. Зад колоните ще бъдем защитени от атаките на носорога и ще можем по-лесно да го застреляме.
— При условие че не забележи тази наша маневра.
— Докато не се покажем, няма да ни нападне — рече ТремалНаик.
Върнаха се при Сандокан, който се съветваше със своите малайци какво да се предприеме, тъй като не искаше да излага двете жени на нападение от носорога.
Предложението на ТремалНаик бе прието моментално. Задръстената от развалини и огромни каменни блокове страна на блатото щеше да пречи на носорога да се придвижва бързо и свободно.
— Да се опитаме да не му дадем да ни види, преди да стигнем там — каза Сандокан. — Пазете жените!
След като се убедиха, че носорогът не е променил позицията си, всички се спуснаха през тръстиките, отмествайки ги, без да вдигат шум, и заобиколиха езерото. Но не им оставаха и стотина метра до развалините, когато чуха изпръхтяване, остро като звук на тръба. Дебелокожото животно се бе понесло към джунглата, където предполагаше, че са враговете му.
Яниш хвана Сурама за ръка и извика:
— Бързо! По петите ни е!
Този път португалецът, уплашен за живота на танцьорката на Кали, загуби хладнокръвие и допусна непредпазливост. Всъщност носорогът не се спусна срещу тях, а ядосан от това дълго преследване имаше намерение да тръгне по пътеката, където го бяха обезпокоили. Но сега, когато чу гласа на Яниш, се спря, обърна се рязко и вместо по отворената от него пътека, се хвърли към мястото, където тръстиките се разклащаха. Приличаше на влак, полетял с пълна пара през джунглата, поваляйки огромните бамбуци като сухи съчки.