Бяха от различни породи, тъй като в Индия слоновете са от две породи, отличаващи се рязко помежду си: комареах, които са с по-масивно тяло, къси крака и дълъг хобот, но притежават страшна сила; другите са така наречени мергее, по-високи, по-подвижни, с по-малък хобот и крака, което ги прави бързоходни. Именно за тази им бързина са ценени, макар да не са толкова силни.
— Какви величествени животни! — възкликнаха в един глас Яниш и Сандокан, които се бяха спрели насред двора, докато двете дебелокожи животни по заповед на водачите си поздравяваха гостите с вирнати хоботи.
— Красиви и яки — каза ТремалНаик, който ги наблюдаваше с око на познавач. — Ще създадат грижи на тигрите в делтата.
— Още утре ли тръгваме на гърба на слоновете? — попита Яниш.
— Да, ако желаете — отвърна бенгалецът. — Тук сигурно всичко е готово за лова.
— Ще се съберем ли всички в аудахите?
— Ние със Сурама ще заемем единия, а малайците — другия. Дарма и Пунти ще ни следват пешком.
— Дарма! — викнаха Яниш и Сандокан. — Тук ли е твоята тигрица?
Вместо отговор ТремалНаик свирна пронизително.
И в този миг от верандата леко скочи извънредно красива царска тигрица и отиде да си потърка муцуната в краката на господаря си.
Появата й предизвика известно объркване, защото освен ТремалНаик другите не изглеждаха убедени, че един тигър може да стане кротък и питомен като домашно животно. Реакциите бяха различни.
Яниш и Сандокан, чували много пъти, че тигърът може да бъде опитомен, се отдръпнаха стремително назад, докато хората им се изпокриха зад слоновете, измъквайки парангите и кампилангите си от ножниците.
В същия момент едно напълно черно куче, високо като хиена, с нашийник с остри шипове, изтича от една барака и заскача около господаря си, лаейки радостно.
— Ето приятелите ми от Черната джунгла — каза ТремалНаик, галейки ги. — Те ще станат и ваши приятели. Не се бой, Сандокан, и ти също, Яниш. Поздрави героите от Момпрацем, Дарма, и те са тигри като теб.
Звярът погледна господаря си, който му сочеше с ръка към Сандокан и Яниш, отиде при двамата пирати и махайки с дългата си опашка, ги обиколи няколко пъти, подуши ги и се остави да го погалят, изразявайки задоволството си с продължително мъркане.
— Прекрасна е — каза Сандокан. — Не си спомням да съм виждал толкова красив тигър.
— И преди всичко привързана към човека — рече ТремалНаик. — Подчинява ми се като Пунти.
— Имаш двама пазачи, които ще държат тугите на прилично разстояние.
— Онези проклетници ги познават и знаят на какво са способни. Опитаха ноктите и зъбите им в подземията на Рраджмангал…
— Спогаждат ли се помежду си? — попита Яниш.
— Отлично, даже спят винаги заедно — отвърна ТремалНаик. — Но хайде да вървим на вечеря. Слугите са наредили масата.
После Тремал отпрати животните и покани гостите си в бунгалото.
Въведе ги в салона на приземния етаж, скромно мебелиран с бамбукови столове и няколко шкафа от акажу. На тавана бе окачена така наречената пунка — дъска, покрита с лек плат, която се върти от слуга, за да вее за разхлада.
ТремалНаик, отдавна възприел английската кухня, бе наредил да поднесат месо, зеленчуци, бира и плодове.
Хапнаха набързо и всеки се оттегли в стаята си. На водачите на слоновете бе наредено да са готови в четири часа сутринта.
За будилник призори им послужи оглушителният лай на Пунти. Пиха по няколко чаши чай и Сандокан и Яниш слязоха на двора с карабини на рамо.
ТремалНаик беше вече там с младата баядерка, която взеха със себе си, и шестимата малайци.
Що се отнася до вдовицата на РанджиНин — прекалено уморена, за да продължи, — бе решено тя да остане в малкото бунгало, в което щеше да бъде извън всяка опасност.
Двата гигантски слона бяха вече оседлани с аудахи на гърба и чакаха само знак от корнаките си, за да потеглят на път.
— На лов! — извика весело Сандокан, покатервайки се по въжената стълба до аудаха на гърба на слона. — Надявам се още преди залез да смъкна кожата на някой звяр.
— Възможно е това да стане и по-рано — каза ТремалНаик, който също се бе покачил на слона, последван от Яниш и баЯдерката. — Един селянин предложи да ни заведе на място, където от седмици се крие адмиканевалах.
— Какво е това?
— Тигър, настървен на човешко месо. Вече е нападнал и е разкъсал две жени от селото, а онзи ден се нахвърлил и на един селянин, който, за щастие, се отървал с няколко драскотини. Той ще ни води.
— Значи ще си имаме работа с хитро животно — рече Яниш.
— Което няма лесно да се остави да бъде открито — добави ТремалНаик. Адмиканевалахите обикновено са стари тигри, които вече не са толкова бързи за лов на пъргави нилго и не могат да повалят горските биволи, поради което нападат жени и деца. Ще гледа да ни надхитри и ще се опита всякак да избегне откритата борба, тъй като знае чия ще бъде победата. Но Пунти ще го открие.