— А Дарма как се отнася към другарите си?
— Задоволява се да ги наблюдава, но не съм я видял никога да взема участие в борбата. Не обича компанията на свободните тигри, сякаш не принадлежи към тяхното семейство. Ето водача ни, идва пред слоновете.
На входа се бе появил беден селянин моланго, черен като негър, малък и грозен, покрит с парче плат, така нареченото лангути, и въоръжен с пика.
— Качи се зад нас — нареди му ТремалНаик.
Ловък като маймуна, индиецът се покатери по стълбата и се сгуши върху огромния гръб на слона.
Корнаките, яхнали шиите на слоновете, скрили крака зад огромните им уши, хванаха острите си пики и извикаха.
Двата колоса им отвърнаха с оглушителен рев и поеха, предшествани от Пунти и следвани от Дарма, която изглежда не обичаше да върви близо до дебелокожите животни.
Прекосиха селото, което беше още пусто. След около четвърт час слоновете стигнаха до джунглата и потънаха сред тръстиките и високите треви.
Ходът им беше бърз и никога не се колебаеха за посоката. Достатъчно бе слабо побутване от краката на корнаките и леко изсъскване, за да свият наляво или надясно.
Напредваха обаче с известна предпазливост, отстранявайки с хобот тръстиките и опитвайки с крак влажната тинеста почва, за да не затънат.
Джунглата се простираше докъдето поглед стига, монотонна и тъжна, едва развеселена от някоя групичка зелени палми, тара или кокосови дървета, чиито листа излъчваха свежа зеленина, или от онези огромни дървета, които сами представляват цяла гора, поддържани често от неколкостотин дънера и наречени пагодни смокини.
Дълбока тишина цареше над това растително море, тъй като дългокраките водни птици още спяха.
Мълчеха и нашите приятели. Чувстваха се потиснати от огромното море от треви и дървета, което, потънало в утринната мъгла, им изглеждаше като царството на отчаянието и смъртта. Именно смъртта властваше по тези места и вледеняващото й присъствие предизвикваше непрестанна смътна тревога.
Чуваше се единствено лекото шумолене на листа по върховете на гигантските бамбуци и мощното дишане на двата слона.
Слънцето още не беше изгряло и над джунглата се стелеше гъста жълтеникава мъгла, погълнала зловонните изпарения на гниещата растителност, носещи в себе си бацилите на холерата и маларията, постоянни гостенки в джунглите край Ганг. По-късно горещината щеше да я погълне, за да се образува отново привечер.
— Тази мъгла предизвиква неприятно чувство — каза Яниш, който пушете като локомотив и от време на време си разквасваше устата с глътка отлежал коняк. — Сигурно изнервя и тигрите.
— Не е изключено, като вземем предвид, че тукашните тигри са прочути със свирепостта си.
— Сигурно изтребват порядъчен брой моланги.
— Всяка година мнозина от тези нещастници загиват разкъсани от „господин Баг“, както наричат тук тигрите. Изчислено е, че общо в цяла Индия близо четиристотин хиляди души стават жертва на тези кръвожадни зверове.
— Всяка година?
— Да, Яниш.
— И молангите се оставят да бъдат разкъсвани, без да се съпротивляват?
— Какво искаш да правят?
— Да ги изтребят.
— За това е нужна смелост, а молангите не са от най-храбрите.
— Не смеят да убиват тигри?
— Предпочитат да напуснат селата си, когато някой от тези хищници се настърви много на човешко месо.
— Не знаят ли да правят клопки?
— Изкопават по местата, из които се навъртат тигрите, дълбоки ями, в които набучват остри колове и ги покриват с тънки тръстики и малко пръст и трева, но рядко успяват да хванат някой тигър. Много са хитри и са така ловки, че даже и когато паднат в ямата, в повечето случаи успяват да се измъкнат.
— Трябва да помислят за нещо друго. Наистина са много страхливи, щом се оставят тигрите да ги разкъсват като кози. Няма, ли друг начин за убиване? Друг тип капани?
— Има и са по-ефикасни. Огъва се младо, гъвкаво дърво и се завръзва върхът му на забит в земята кол. За примамка връзват яре или прасенце, така че тигърът да не може да се доближи до него, ако не мушне лапата си в една примка на въжето.
— Така дървото се освобождава, възелът се стяга и хищникът е хванат?
— Да, Яниш.
— Предпочитам карабината.
— И английските офицери са на същото мнение.
— Те идват ли понякога на лов за тигри из тези места? — запита Сандокан.
— Да, и трябва да им се признае, че са отлични и смели ловци. Спомням си за един лов, организиран от капитан Ленъкс, в който участвах и аз, с много слонове и цяла армия сикари, както наричат тук викачите, и стотина кучета. Тогава едва не загинах в джунглата.