— От зъбите на тигър ли?
— Заради носача на втората ми пушка, който побягна с нея точно в момента, когато ми беше нужна, тъй като бях нападнат едновременно от три тигъра.
— Три тигъра ли казваш? И си още жив? — възкликна Яниш възхитен.
— Разкажи как си успял да се измъкнеш — каза Сандокан явно заинтересуван.
— Както ви казах, ловът бе замислен с цел да се даде добър урок на тигрите, които от няколко месеца изтребваха поголовно населението на делтата. Толкова нахални бяха станали. Подтиквани от глад или по други причини, бяха напуснали островите и блатата в делтата и правеха смели набези вътре в селата на молангите даже и посред бял ден. Самов течение на петнайсет дни бяха разкъсали повече от шейсет моланги със съпругите им. И накрая започнаха да се появяват даже и в околностите на ПортКанинг и Ранагал.
— Явно им е дотегнало в делтата и са намислили да се преселят — каза Яниш.
— Първите засади дадоха добри резултати — продължи ТремалНаик. През деня английските офицери се скриваха със слоновете си, а нощем ги причакваха скрити в дупки край изворите и ги отстрелваха един по един. Само за три дни бяха убити четиринайсет, а други три бяха смачкани от слоновете.
Една вечер, малко преди залез, в лагера дойдоха двама моланги и ни уведомиха, че видели тигър да се навърта край някаква стара пагода. Всички офицери, включително капитан Л енъкс, вече бяха отишли на засада в дупките, които бяха изкопани през деня. Аз бях останал в лагера сам със сикарите, тъй като имах пристъп на треска. Макар че ръцете ми се тресяха от маларията, реших да отида при пагодата, като взех със себе си моя оръженосец, млад сикари, в когото дотогава имах голямо доверие, защото бе дал доказателства за смелост и самообладание.
Стигнахме един час след залезслънце и заехме позиция в малка горичка край едно езерце, по брега на което имаше много следи от животински лапи. Беше много вероятно тигърът рано или късно да дойде, тъй като тези хищници имат навик да се скриват край местата за водопой на обитателите на джунглата, за да издебват дивите свине и антилопите, когато дойдат да утолят жаждата си.
Но минаха два часа и вече започвах да губя търпение, когато видях една сърна да се приближава с наострени уши, душейки въздуха. Беше от породата нилго със здрави остри рога, дълги около един фут. Дивечът си заслужаваше патрона и стрелях, забравяйки за тигрите. Животното падна, но преди да стигна до него, стана и куцайки, побягна.
Сигурен, че съм го ранил смъртоносно, се втурнах да го догоня, зареждайки карабината си. Моят оръженосец тръгна след мен със запасната тежка карабина. Изведнаж чух пред мен подозрително ръмжене и се заковах на място, колебаейки се да продължа или да побягна. Точно в този момент моят оръженосец извика:
— Внимавай, сахиб! Багът е в тази горичка.
— Още по-добре — отвърнах му аз. — Така ще се сдобием и със сърнешки котлети, и с тигрова кожа.
Запътих се с вдигната карабина към горичката и след няколко крачки се озовах пред… три тигъра!
— Кожата ми настръхва — рече Яниш. — Трябва да си изживял наистина ужасен момент.
— Продължавай — настоя Сандокан. — Страшно интересно приключение.
— Проклетите зверове бяха доубили нилгото и го разкъсваха. Като ме видяха, оставиха плячката и се приготвиха за скок. Без да помисля за голямата опасност, на която се излагах, стрелях по най-близкия, който падна възнак с пречупен гръбнак, и хукнах, за да избегна нападението на другите два.
— Подай ми карабината — извиках, протягайки назад ръка, без да се обръщам.
Но никой не ми отговори. Оръженосецът го нямаше зад мен. Изплашен от появата на двата тигъра, бегае избягал заедно с тежката запасна карабина, на която разчитах, без да помисли, че ме оставя обезоръжен пред хищниците!
Не е нужно да ви разказвам какво усетих в този момент: изби ме студена пот и си рекох, че това е краят.
— А двата тигъра? — попитаха тревожно Яниш, Сандокан и баядерката.
И те бяха забравили за своя лов, за джунглата и опасностите, които ги дебнеха в нея. Разказът беше вълнуващ и всеки от тях преживяваше опасните му перипетии.
— Бяха се изправили и ме гледаха с широко отворени очи, без да смеят да се помръднат. Така измина една минута, която ми се стори цяла вечност, и изведнъж ми хрумна нещо, което спаси живота ми. Насочих решително към тях незаредената карабина и щракнах спусъка. Няма да ми повярвате, но двата кръвожадни звяра, чувайки това щракване, ми обърнаха гръб и с един скок изчезнаха сред бамбуците в джунглата.