Мергее, на който яздеха шестимата малайци, го последва.
Миризмата на тигър не се усещаше вече, но комареахът, свикнал на този опасен лов, изглежда бе подушил близостта на страшния враг и даваше явни признаци на безпокойство: пръхтеше шумно, клатеше огромната си глава и от време на време потръпваше така силно, че се усещаше и в аудаха.
Въпреки огромната им сила и изключителния мускул на хобота, с който изтръгват от земята големи дървета, доказано е, че тези колоси се боят страшно от тигрите и понякога даже отказват да вървят напред, глухи за думите и ласките на корнаките им.
Въпреки това в Индия на лов за тигри се ходи само със слонове, тъй като от височината на гърбовете им може да се забележи по-добре присъствието и придвижването на хищниците. Разбира се, дълбокият смисъл на закона на джунглата става ясен и от най-обикновена картина от ежедневието: граблива птица, сграбчила животинче из по-откритите места.
Комареахът, на който яздеха тримата командири, беше смело животно и както твърдеше водачът му, бе смачкал не един тигър. В този момент се бе разколебал. И другарят му, който го следваше отблизо, също от време на време проявяваше нерешителност и ставаше нужда да го подтикват с остена.
По едно време молангът, който бе минал пред аудаха и се бе опрял на рамото на водача извика:
— Внимавайте!
Миг след това всички видяха две жълтеникави фигури на черни райета да скачат сред тревите и да залягат отново.
Бяха два огромни тигъра, които преди да нападнат или да се оттеглят, скачаха, за да огледат по-добре враговете си.
— Два са! — извика ТремалНаик. — Човекоядецът си е намерил и другар. Спокойствие, приятели, и стреляйте само на сигурно. Изглежда са решени да ни нападнат.
— Ловът започва да става интересен — рече Сандокан. Яниш погледна Сурама. Младата баядерка беше пребледняла страшно, но запазваше възхитително спокойствие.
— Страх ли те е? — попита я той.
— Докато съм до белия сахиб, не се боя от нищо — отвърна девойката.
— Бъди спокойна, ние сме опитни ловци и познаваме добре тигрите.
Девойката му се усмихна, успокоена от тези думи и от вида му, който й вдъхваше доверие.
— Не се боя от нищо, сахиб.
Двата звяра се бяха скрили отново сред бамбуците и каламите и изглеждаше, че поне за момента са решили да се отдалечат, защото лаят на Пунти се чуваше все по-слабо.
— Сръчкай слона! — извика ТремалНаик на корнака.
Комареахът изглежда се бе окуражил, защото веднага ускори ход. Но все още не бе напълно спокоен, ако се съди по потрепването му и тревожното тръбене.
ТремалНаик и другарите му, залегнали зад стените на аудаха с насочени пушки, наблюдаваха внимателно високите треви, опитвайки се да открият двата звяра, които продължаваха упорито да се крият.
Изведнъж лаят на Пунти се чу на няколко крачки от слона, малко вдясно. Молангът извика:
— Внимавайте, сахиб! Багите идват. Заобиколили са ни.
В същия миг комареахът се спря и нави бързо хобота си. Застана здраво на краката си и изрева, сякаш предупреждаваше ловците. Явно предусещаше битката и надаваше боен вик.
Минаха няколко секунди, след това видяха как тревата се разтваря и един огромен тигър скочи на главата на слона и се опита да изтърбуши с лапа корнака, който отскочи навреме назад.
Сандокан, който беше най-близо, изпразни в него карабината си и раздроби единия му крак. Макар и ранен, звярът не падна. Извъртя се, избегна куршумите на Яниш и ТремалНаик, сви се и скочи. Прелетя над главите на ловците, без да ги засегне, и падна зад слона. Малайците изпразниха карабините си по него с риск да засегнат краката на комареаха. Но багьт изчезна сред тревите.
— Избяга ни! — викна Сандокан, презареждайки карабината си.
— Аз обаче мисля, че се готви да ни нападне отново. Сигурен съм, че се приближава с пълзене.
— Какъв устрем у това животно. Помислих, че пада върху главите ни, и вече усещах ноктите му да се забиват в мозъка ми.
— Гледайте този път да го улучим — каза ТремалНаик.
— Не се стреля добре от гърба на слона — отвърна Сандокан. — Просто се чудя как улучих при тези потръпвания на комареаха.
— Комареахът направо се беше разтреперил — рече Яниш. — И аз не бях съвсем спокоен. Колкото и смел и хладнокръвен да си, спокойствието ти се изпарява пред тези зверове.
— Важното е да не оставим кожата си в ноктите им — рече Сандокан.
— Внимавайте, сахиб — извика молангът. — Комареахът го усети.
И наистина, слонът бе започнал да дава нови признаци на безпокойство. Пръхтеше и трепереше. Миг след това се завъртя и отново зае бойна поза с наведена глава и навит между бивните хобот.