— Можем да лагеруваме тук — каза Сандокан, след като бе огледал мястото. — Онази полянка там е много удобна да опънем палатките. За днес можем да бъдем доволни от резултата от лова. Освен това по-добре да се придвижваме по-бавно към делтата, предшествани от славата на страстни ловци, за да не предизвикаме безпокойство у тугите.
— Утре вече всички обитатели на селата в джунглата ще научат, че сме дошли тук да изтребваме тигрите — каза ТремалНаик. — Молангьт, който водехме, ще разказва чудеса за нас.
— Ще го отпратим ли?
— Не ни е необходим повече и е по-добре оттук нататък да няма свидетели на това, какво вършим и къде отиваме. Достатъчно е да изпуснем една дума. Тугите сигурно имат шпиони по селата, за да не бъдат изненадани от някоя военна експедиция.
Малайците опънаха две големи палатки от бял плат и стовариха сандъците с храна и кухненски принадлежности, за да приготвят обеда. Корнаките се заеха да нахранят слоновете, чиято дажба се състоеше от огромно количество бананови листа и трева, десет килограма царевица и половин либра масло, смесено с почти толкова захар.
След като се наядоха и поставиха два поста, ловците се настаниха в палатките, докато слънцето изливаше потоци огън върху океана от буйна растителност, пресушавайки бързо образувалите се през нощта локви и блата.
XV. В БЕЗЛЮДНАТА ДЕЛТА
Едва след пет часа двата слона потеглиха отново на път, отправяйки се на юг към същинската делта, за да стигнат до безлюдните й райони.
Районите, през които се движеха досега, бяха населени, макар и рядко, с бедни моланги.
От време на време над бамбуците и каламите се забелязваха махалички от пръстени къщи, обградени с висока стена за зашита от хищници не само на хората, но и на техните крави и биволи.
Наоколо се виждаше по някое парче обработена земя, засадена с ориз, и малко овощни градини от банани, кокосови орехи и манго, най-предпочитаните от индусите плодове.
Но веднага след селцата джунглата влизаше отново във владение на терена, заедно с блатата, които ставаха все по-многобройни и пълни с гниеща растителност — разсадник на малария.
При появата на слоновете хиляди водни птици изхвръкваха от бреговете, поздравявани със салюти от карабините на ловците, чиито изстрели рядко отиваха напразно.
Цели облаци от черни щъркели, ибиси, които в Индия не са бели, а по-скоро черни, брамински патици, корморани, които не изпускаха от клюновете си хванатата риба — в повечето случаи малката червена и много вкусна риба манга.
Сред бамбуците се разбягваха и прекрасни екземпляри различен дивеч, които профучаваха така бързо, че много рядко бяха улучвани от ловците: грациозни аксиси, прилични на обикновени сърни с рижа козина на бели точки; елегантни рогати нилга, които се стрелваха като светкавица; също и глутници диви кучета с кафяво-жълта козина и големи чакали, които стават опасни, когато са тласкани от глада. От време на време се мяркаше и по някоя чита — малки красиви пантери, доста кръвожадни, но поддаващи се лесно на опитомяване.
— Това е истински рай за ловците! — възкликваше ентусиазирано Сандокан при вида на толкова много разнообразен дивеч. — Жалко, че тук трябва да се занимаваме с тугите, а не с тигрите, бизоните и носорозите.
— Тази нощ няма да спя — повтаряше от своя страна Яниш.
— Отивам на лов от засада. Казват, че подобен лов не е по-малко вълнуващ. Така ли е, ТремалНаик?
— И по-опасен — отвърна бенгалецът.
— Ще вземем с нас и Дарма. Надявам се, че си я обучил за лов на аксиси и нилго.
— Не е по-лоша и от най-добре обучената чита, драги мой.
— От тези малки пантери, които видяхме? -Да.
— Те могат ли да бъдат обучавани за лов?
— Да знаеш само какви ловци стават от тях! — възкликна ТремалНаик. Но и моята Дарма ще ги надмине и няма да се поколебае да налети и на биволи.
— Но къде се дяна тази скитница? — попита Яниш. — Когато сме на слоновете, винаги се държи надалеч.
— Не се тревожи — отвърна ТремалНаик, — следва ни непрекъснато и ще се появи на вечеря, ако не се е наяла за своя сметка.
— Виждам канал пред нас — рече в този момент Сандокан.
— Ще лагеруваме на отсрещния бряг. Дивечът е по-изобилен край бреговете на реките.
Бенгалецът наблюдаваше усмихнат приятелите си. Те сякаш бяха забравили напълно истинската цел на експедицията, ентусиазирани от изобилието на дивеч и възбудени от опасностите на лова.
Малка река, широка около десет метра, с жълтеникава тинеста вода, пресичаше пътя. Бреговете й бяха гъсто обрасли с дървета, по които бяха накацали многобройни марабута, известни с лешоядството си.