— Внимавай, Корнак — каза ТремалНаик. — Сигурно има крокодили в този канал.
— Моят слон не се плаши от тях — отвърна водачът. Двата колоса бяха спрели на брега на реката, като опипваха внимателно терена и душеха водата, преди да навлязат в нея. Не изглеждаха много убедени от привидното спокойствие, което цареше под тинестата течност.
— Сигурен съм, че не съм се излъгал — каза ТремалНаик, като се изправи. — Слоновете са надушили някой крокодил и се страхуват да не ги захапе.
Комареахът, по-решителен на вид от другаря си, навлезе най-сетне във водата, която беше доста дълбока и му стигна до хълбоците.
Но едва изминал няколко метра, се спря внезапно, при което така разтърси аудаха на гърба си, че ловците едва не изпопадаха във водата.
В следващия миг комареахът потопи хобота си във водата и отстъпи пъргаво назад.
— Хвана го! — извика корнакът.
— Какво? — попитаха в един глас Сандокан и Яниш.
— Крокодила, който го е ухапал.
Хоботът се бе вдигнал. Стискаше чудовищно влечуго, прилично на крокодил, със страшни челюсти и остри жълтеникави зъби.
Чудовището се съпротивляваше ожесточено, опитвайки се да удари слона с мощната си опашка, покрита с костни плочки. Но слонът се пазеше, като го държеше високо във въздуха, и изглежда изпитваше злорадо удоволствие да го кара да се мята и да трака с плочките си.
— Ще го удуши ли? — попита Яниш.
— Не, ще видиш как ще го накаже за ухапването. Тези дебелокожи са смели и умни, но и извънредно отмъстителни.
— Тогава ще го смачка с крак.
— И това не.
— Любопитен съм да видя наказанието, но във всеки случай няма да пощади живота му.
— Ще има да се смееш — рече ТремалНаик, — но не бих искал да съм на мястото на крокодила.
Любопитството на нашите приятели се изостри и тъй като бенгалецът не им даде повече обяснения, започнаха да наблюдават действията на слона.
Без да обръща внимание на усилията на нещастното непредпазливо влечуго и държейки го все така високо във въздуха, за да не му даде възможност да го удря с опашката, комареахът стигна заднишком до брега и се запъти към един гигантски тамаринд, израснал сред бамбуците със заплетените си клони.
След това огледа внимателно дървото и като откри това, което търсеше, постави влечугото в един чатал и го натъпка в него така, че да не може да се освободи.
Като свърши прецизно работата си, изрева продължително, с което явно изрази задоволството си, и се върна спокойно към реката, пръхтейки и клатейки смешно хобота си, докато в малките му черни очички святкаше злорада искра.
— Видя ли? — обърна се ТремалНаик към Яниш.
— Да, но не ми стана много ясно.
— Осъди влечугото на страшно изтезание.
— Какво е то? А, да, сетих се! — извика португалецът, избухвайки в смях. Крокодилът ще умре бавно на дървото от глад и жажда.
— И слънцето ще го изсуши.
— Ама че отмъстителен слон!
— Това е мъчението, на което осъждат гавиалите и алигаторите, когато успеят да хванат някой от тях.
— Човек не би повярвал, че тези колоси, така кротки по характер, са способни на такава злоба.
— Както ти казах преди малко, слоновете са толкова отмъстителни, ако им сториш зло, колкото и благодарни, когато се отнасяш добре с тях. Ще ти дам няколко примера. Един корнак имал навик да чупи кокосови орехи върху главата на своя слон. Това изглежда не се харесвало на слона, макар че не му причинявало болка. Един ден минавали през плантация кокосови дървета, корнакът откъснал няколко кокосови ореха и след малко започнал да ги чупи в главата на животното. Отначало то не реагирало, но после откъснало на свой ред с хобота си един кокосов орех и опитало да го счупи…
— В главата на водача ли? — попита Сандокан.
— Точно така — отвърна ТремалНаик. — Можеш да си представиш какво е станало с кратуната на този дявол!
— Голям разбойник е бил този слон — възкликна Яниш.
— Знам друг, който веднъж даде добър урок на един шивач в Калкута. Слонът беше свикнал, когато го водеха на реката на водопой, да пъха хобота си в отворените прозорци на къщите и да си изпросва по нещо за хапване. Шивачът обаче всеки път, когато виждал да се появява този огромен нос, се развличал да го бодва с иглата си. Известно време дебелокожото животно търпяло шегата, докато един ден изгубило търпение. Когато отишло на реката, напълнило догоре хобота си с вода и тиня и на връщане, като минавало покрай къщата на шивача, я изляло през прозореца върху нещастния индус и изцапало и него, и всичките му платове, и готовите дрехи.
— Жесток номер му е скроил! — рече Яниш, превивайки се от смях. — Обзалагам се, че от този ден бедният шивач не е смеел да докосне повече слон.