Двамата се намираха най-много на триста крачки отвъд реката, когато Бриан настъпи някакъв предмет и го смачка. Той не му обърна внимание, мислейки го за една от безбройните раковини, изхвърляни от силните приливи, които заливаха равнината на Саут-мурс. Но-Гордън, който вървеше отзад, се спря и каза:
— Чакай, Бриан, почакай де!
— Какво има?
Гордън се наведе и вдигна смачкания предмет.
— Гледай! — рече той.
— Но това не е раковина — отвърна Бриан, — а …
— Лула!
И наистина Гордън държеше в ръка възчерна лула с тръбица, счупена до гърнето.
— Тъй като никой от нас не пуши — каза Гордън, — значи тази лула е била загубена от …
— Някой от бандата — допълни Бриан, — освен ако не е принадлежала на френския корабокрушенец, дошъл преди нас на остров Черман.
Не, тази лула, явно счупена неотдавна, не можеше да е принадлежала на Франсоа Бодоан, умрял преди повече от двайсет години. Наскоро някой я беше изтървал точно на това място и ето доказателството — в лулата имаше още малко тютюн. Значи преди няколко дни, а може би преди няколко часа някой от другарите на Уолстън или самият Уолстън беше стигнал до тоя бряг на Фемили-лейк.
Гордън и Бриан се върнаха веднага във Фреич-ден. Там Кейт, на която Бриан показа гърнето на лулата, потвърди, че я е виждала в ръцете на Уолстън.
Така не остана никакво съмнение, че злодеите са заобиколили края на езерото. През нощта може да са стигнали чак до брега на река Зеландия. И ако са забелязали Френч-ден, ако Уолстън е разбрал какви са обитателите на малката колония, дали нямаше да се сети, че там има сечива, инструменти, муниции, провизии — изобщо всичко, което му липсва, и че шестима силни мъже лесно могат да се справят с петнайсет малки момчета — особено ако успеят да ги нападнат ненадейно?
Във всеки случай нямаше вече никакво съмнение, че бандата се приближава все повече и повече.
С оглед на опасностите Бриан в съгласие с другарите си се постара да организира по-зорко бдене. През деня на върха на Окланд-хил стоеше непрекъснато наблюдателен пост, за да сигнализира незабавно за всякакво подозрително приближаване откъм блатото, откъм Трапс-уудс или откъм езерото. През нощта двама от големите трябваше да пазят входа на Залата и на Склада и да следят шумовете отвън. Двете врати бяха подсилени с подпорни греди и за миг можеха да се барикадират с големите, камъни, струпани във Френч-ден. А тесните прозорци, пробити в стената, служеха за амбразури на двете малки оръдия, едното от които щеше да защищава страната откъм река Зеландия, а другото — страната откъм Фемили-лейк. Освен това пушките и револверите бяха готови за стрелба при най-малката тревога.
Разбира се, Кейт одобряваше всички тия мерки. Тази енергична жена внимаваше да не издава безпокойството си — уви, напълно основателно! — когато мислеше за рисковете на едно сблъскване с моряците от „Севърн“. Тя познаваше тези хора и главатаря им. Макар и недостатъчно въоръжени, нямаше ли да ги изненадат въпреки най-строгата бдителност? И с тях ще трябва да се бият няколко малки момчета, най-голямото от които още не бе навършило шестнайсет години! Наистина, борбата щеше да бъде твърде неравна! Ах, защо не е тук храбрият Ивънс! Защо не бе избягал с Кейт! Може би той щеше да съумее по-добре да организира отбраната, така че Френч-ден да устои на атаките на Уолстън.
За нещастие Ивънс сигурно е под строг надзор, ако другарите му вече не са се отървали от него като опасен свидетел, от когото вече не се нуждаят.
Такива бяха размишленията на Кейт. Тя се страхуваше не за себе си, а за тия деца, над които бдеше непрестанно, добре подпомагана от Моко, а той не й отстъпваше по самоотверженост.
Беше 27 ноември. От два дни цареше задушлива горещина. Големи облаци се носеха тежко над острова и няколко далечни гръмотевици предвещаваха буря. Барометърът също показваше предстояща борба между стихиите.
Тази вечер Бриан и другарите му се прибраха в залата по-рано от обикновено, след като от предпазливост — както правеха от известно време — домъкнаха яла в Склада. После залостиха добре вратите, прочетоха молитвата, спомняйки си за своите семейства „там“, и не им оставаше нищо друго, освен да чакат да ги обори сънят.
Към девет и половина часа бурята вилнееше с цялата си сила. Залата се осветяваше от яркия отблясък на светкавиците, който проникваше през амбразурите. Непрекъснато се раздаваха гръмотевици; като че целият Окланд-хил трепереше сред този оглушителен грохот. Това беше едно от ония атмосферни явления, които, макар и без дъжд и вятър, пак са страшни, защото неподвижните облаци изпразват на едно място всичкото натрупало се в тях електричество и често цяла нощ не е достатъчна, за да го изчерпи.