А може би все пак това е било нещо, което не съм искала да чуя.
3.
Всички обичат поетите
По-късно същата вечер Ема се запъти към местния парк. Макар вече да се смрачаваше, малките пътечки, водещи към планината, бяха пълни с хора, които правеха вечерния си джогинг, приготвяха бургери на обществените грилове или се боричкаха с кучетата си в тревата. Радиото въртеше парче на Бруно Марс и група хлапета се плискаха с вода от фонтана.
Достатъчно ми бе да зърна парка, и сърцето ми си сви от болка. Той се намираше само на няколко пресечки от дома ми и макар да не помнех подробностите, знаех, че съм прекарвала много време там. Какво ли не бих дала, за да потопя пръсти в хладната вода на фонтана или да отхапя от сочния бургер, току-що свален от грила — нищо, че щеше да ми се лепне веднага на ханша.
На игрището все още се вихреше баскетболен мач, но тенис кортовете бяха тъмни. Ема отиде до най-крайната клетка и отвори скърцащата врата. На земята до мрежата се виждаше полегнала фигура. Сърцето й подскочи. Това бе Итън.
— Ехо? — прошепна Ема.
Итън веднага скочи и тръгна към нея с равна и спокойна походка. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на изтърканите си дънки. Тънката тениска подчертаваше силните му рамене.
— Здрасти — каза той. Тя можеше да види дори в тъмното, че се е ухилил до уши. — Лесно ли се измъкна?
Ема поклати глава.
— Не се наложи да го правя. Семейство Мърсър отмениха наказанието ми — предполагам, че всичките домашни, които пиша вкъщи, са ги накарали да променят мнението си. Но господин Мърсър ми зададе милион въпроси за това къде отивам. — Тя погледна през рамо към тъмните дървета. — Истинско чудо е, че не тръгна след мен. Но пък от друга страна би трябвало да съм благодарна. Досега никой не се беше интересувал от това къде ходя. — Тя се засмя вяло.
— Дори и Беки? — попита Итън, повдигайки вежди.
Ема отново погледна към разкривените дървета от другата страна на корта.
— Веднъж Беки ме остави в един супермаркет, забрави ли? Тя не беше точно идеалният родител. — Жегна я чувство за вина, че говори така за майка си. Имаше някои много хубави спомени с Беки — като онзи път, когато беше позволила на Ема да облече белия й копринен комбинезон и да си играе на Снежанка в хотелската им стая, или всичките пъти, когато Беки й беше организирала лов на съкровища — но никога нямаше да забрави как майка й я беше изоставила тогава, когато Ема най-много имаше нужда от нея.
— Както и да е, радвам се, че си тук — каза Итън, сменяйки темата.
— И аз — отвърна Ема.
За миг погледите им се срещнаха. Настъпи продължителна пауза и двамата наведоха глави. Ема ритна една изоставена край мрежата топка. Итън подрънкваше дребните монети в джоба си. После се протегна и хвана ръката й. Когато се наведе към нея, тя усети аромата на афтършейва му.
— Да пусна ли прожекторите, или не? — попита той. Осветлението на кортовете се пускаше ръчно — трийсет минути светлина струваха седемдесет и пет цента.
— Не — отвърна Ема и тялото й потръпна от възбуда.
Итън я дръпна назад и двамата седнаха. Земята беше все още топла от слънцето и миришеше леко на катран и гумени подметки. Над тях сияеше сребристата луна. От близкото дърво с пърхане излетя един бухал.
— Не мога да повярвам, че Теър е нахлул в къщата ви — каза Итън след миг, докато я прегръщаше. — Добре ли си?
Ема изведнъж се почувства ужасно изморена и притисна буза към гърдите му.
— Вече съм по-добре.
— Значи Теър се е промъкнал, за да се види със Сътън?
Ема се отдръпна назад и въздъхна.
— Така мисля. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Освен ако Теър знае коя всъщност съм аз и е дошъл да ми напомни да си държа езика зад зъбите. — Произнасяйки най-големите си страхове на глас, тя потрепери.
Итън обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите си.
— Смяташ ли, че Теър е убил Сътън?
— Напълно е възможно. Той е единственият от приятелите й, който не сме разследвали досега. Какво смяташ се е случило между тях, преди Теър да избяга? — Ема се подпря на асфалта и усети топлината му. Имаше нужда да докосне нещо стабилно, нещо, което разбираше.
На лицето на Итън се изписа съжаление.