— Инспектор Кох… — Айзък, чистачът, подаваше глава от открехнатата врата, — до късно ли ще останете тази вечер?
— Не, Айз — Кох стана и облече шлифера си, — тръгвам си.
— Той може би сега убива — тихо рече Айзък.
— Кой?
— Ами че серийният убиец, когото търсите.
— Да — отговори Кох мрачно, — може би.
Той напусна сградата на управлението и се отправи пеш по булеварда. Реши тази вечер да се прибере без колата, за да има време да помисли. Живееше сам и дори вкъщи нямаше кой да му пречи, но свежият въздух проясняваше мислите му и той често предпочиташе да разсъждава над случаите си нощем на някоя пейка.
Беше смъртно уморен, но не преставаше да си блъска главата. Подреждаше събитията и фактите по различни начини, като парченца от пъзел, и се надяваше да налучка правилната комбинация. Но от какъвто и ъгъл да погледнеше нещата, логика просто липсваше.
Реши да се отбие в дома на Марта, за да помислят заедно по случая. Освен това му се искаше да й се извини за днес. В крайна сметка не тя е виновна, че убиецът не оставя улики след себе си. Тя беше добър психолог и полицай. Направи каквото можа с данните, с които разполага. Може би двата косъма от днешното убийство ще я наведат на нещо. Тя все още не знаеше за тях, защото последната, четвърта, жертва беше открита малко след като тя се прибра от нощно дежурство.
Марта живееше сама в една стара сграда близко до участъка.
Кох изкачи стълбището до нейния апартамент и натисна звънеца. Отвътре му отговори сънен глас:
— Кой е?
— Аз съм, Марта. Може ли да поговорим? — Кох едва сега осъзна колко късно беше и вече съжаляваше, че е дошъл.
— Кох?! — Марта го гледаше сънено, докато завързваше връзката на халата си. — Какво правиш тук по това време?
— Извинявай, че те притеснявам толкова късно. Искам да поговорим по случая със серийния убиец. Но ако си много уморена, ще го оставим за утре.
— Вече ме събуди — усмихна се уморено Марта. — Влизай. Ще направя чай. — Тя го покани да седне на канапето и отиде в кухнята. — Да няма нови разкрития по случаите? — провикна се от отворената врата. Кох разказа накратко за последното убийство и за новите улики. Докато разговаряха, той почистваше с джобното си ножче нечистотиите под ноктите си. Беше му стар навик, от който отдавна искаше да се отърве, но все не успяваше. За миг се отплесна и острието се заби под нокътя му. Потече кръв. Той засмука пръстта си. Почувства остър глад…
Животното седеше в ъгъла и тихо виеше. Трупът лежеше на кухненския под. Чайникът свиреше пронизително.