— Доведи пленника.
Мъжът излезе и се върна с един от най-интересните индивиди, които Мемнон беше виждал някога. Дори отначало реши, че така му се струва заради слабата светлина.
— Доведи го по-близо — нареди Оронтобат. Мъжът, облечен в дълга мръсна туника, беше избутан напред сред дрънкането на оковите около китките и глезените му. Беше много висок и слаб като игла. Имаше лице със странни черти, оплешивяваща глава и дебели разтворени устни, които напомниха на Мемнон шаран на сухо. Пленникът не гледаше към Оронтобат, а право пред себе си. Командирът на стражата го стисна за рамото и го принуди да коленичи. Евнухът погледна през рамо към мъчителя си и в очите му проблесна злоба. Той застена и захленчи, сякаш коленете му бяха прежулени и без да го карат, седна на пети. После вдигна ръце и опипа белега на мястото на дясното си ухо.
— Ама че подарък — промърмори Ефиалт.
Мемнон, готов да възрази, оглеждаше дръпнатите очи на евнуха, големия му нос и издадената долна устна. Пленникът все още не поглеждаше градоначалника и неговите гости. Вниманието му бе погълнато от гоблена, който висеше зад Оронтобат.
— Какво сега, ще злорадстваш ли? — попита с тънък глас евнухът. — Затова ли ме доведоха тук? За да злорадстваш? Или ще ме накараш да танцувам? На кръст ли ще ме разпънеш? Или ще ми отрежеш главата?
Оронтобат разпери ръце.
— Гледайте това създание и му се чудете. Нарича се Евнухът, предполагам, че при раждането си е бил деформиран. Липсва му онова, което другите мъже имат между краката си.
— Както им липсва и онова, което имам между ушите си — отвърна Евнухът.
Мемнон го огледа по-внимателно. Робата му беше мръсна, брадичката му набола и когато се раздвижи, кисел мирис на пот и немито измести ароматните ухания в шатрата на градоначалника. На мястото на дясното му ухо имаше белег, но най-вече ръцете на евнуха привлякоха вниманието на военачалника. Пръстите му бяха дълги, тънки и леко извити като на голяма хищна птица. Ноктите му бяха чисти и изрязани.
— Да те представя ли на моите гости? — промърмори Оронтобат. — Толкова съм доволен, че те залових! Не се бой, няма да те убия.
Промяната в лицето на мъжа беше зашеметяваща: очите му сякаш се разшириха, устната му се прибра, устата му разкри равни бели зъби. Щеше да се спусне напред, но командирът на стражата, гръцки наемник, го хвана за врата и го дръпна назад.
— Както казах — продължи Оронтобат, — не знаем името на този човек, но той се нарича Евнуха и не крие своя недостатък. Някои хора твърдят, че е амонит, други, че е роден в Ханаан и е син на вещица.
— Само това ни трябваше — черна магия и вълшебства! — намеси се Мемнон.
Евнухът се обърна с надменен вид. — Не, не — поправи се Оронтобат. — Нашият приятел Евнухът доста е поскитал по света. Вдигни ръце. Пленникът се подчини.
— Разгледай ръцете му, изящните му издължени пръсти, господарю Мемнон. Дори моите арфисти не са дарени от боговете с такива ръце.
— Затова пък той има само едно ухо — прекъсна го Мемнон.
— Това е дело на един невъздържан клиент преди години. Евнухът е много опитен писар, независимо дали пише на восъчна табличка, на папирус или на пергамент. Освен това умее да подправя документи. От малката си кесия вади заповеди, писма, пропуски и правомощия, всички подпечатани от някой градоначалник. Подправил е дори печата на Великия цар! Всеки, който има нужда от разрешение да влезе в някой град, от невярна сметка за продажба или позволително да търгува, търси Евнуха. Той никога не разочарова клиентите. Само веднъж, нали? — Оронтобат се приведе напред. — Помниш ли онзи търговец от Дамаск? Евнухът направил много елементарна грешка. Написал документ от името на чиновник, който отговаря за преминаването през границата, но един зорък писар, който бил член на семейството на въпросния чиновник, се усетил, че датата не е вярна…
— Само с няколко дни — изхленчи Евнухът.
— Както и да е — въздъхна Оронтобат, — стоките на търговеца били иззети. Той и спътниците му тръгнали да търсят Евнуха. Според мен е извадил късмет, че се е отървал само с едно отрязано ухо. Нашият Евнух е богат човек и обича играта на зарове. Обича и младите жени, нали? Те може би не могат да направят много за него, но той може да направи нещо за тях — има си тайни.
Мемнон внезапно разбра накъде бие Оронтобат.
— Ръкописът на Питий?
— Правилно! — усмихна се градоначалникът. — Чувал ли си за ръкописа на Питий, за тайнописа на архитекта, който е построил стените на този град? — обърна се той към пленника. — Мислех, че това е легенда.