— Ако можеш, накарай хората да те обичат — беше прошепнал той на господаря си Дарий, — а ако не — накарай ги да се страхуват. За съжаление, господарю, повечето от тях могат да бъдат управлявани, ако всееш страх в душите им.
Митра се усмихна сухо при спомена за собствения си девиз. Страхът нямаше да победи Александър Македонски, нито фалангите му с дълги сариси, желязна дисциплина и блестяща военна стратегия. Затова Дарий и Митра имаха нужда от нещо друго.
— Господарю — началникът на охраната му доближи коня си и свали маската, — конете не са уморени, а Халикарнас е много близо.
Митра вдигна мухобойката, началникът изкрещя някаква заповед и свитата препусна в тръс, а после в устремен галоп. Облечените в черно ездачи литнаха по широкия прашен път. От двете му страни тучните ливади, буйните гори, нивите и килимът от пъстри диви цветя отстъпиха място на по-суров и сух терен. Митра забеляза това и се усмихна доволно. Александър трябваше да разположи лагера си тук и да докара обсадните си машини. Но каква сянка щеше да намери? Какви дървета, потоци или кладенци? Нека се разположи тук, помисли си Митра, и да се изпече под палещото слънце. Чу викове отпред и вдигна поглед. Пред тях се бяха появили стените на Халикарнас — високите цитадели, тесните прозорци, назъбените укрепления и над всичко това укрепената кула, от която стражата наблюдаваше Тройната порта. Сега тя беше отворена и гръцките наемници се бяха опрели на стената, вдигнали копия за поздрав. Митра и свитата му препуснаха през големия двор отвъд стените, където бяха армейските казарми и складове. Тук съгледвачите спряха. Митра мина пред тях — втората, обкована с желязо порта беше отворена и те влязоха на територията на града.
Командирите минаха напред, за да ги придружат до двореца на градоначалника. Митра се огледа. Мемнон, главнокомандващият на Дарий, се беше потрудил добре. Част от къщите бяха съборени и разчистени, а улиците бяха пълни с каруци, които караха муниции и катапулти: те щяха да бъдат отнесени на бойното поле и бързо сглобени. Войниците се подготвяха, копаеха нови нужници, търсеха забравени извори. Митра одобрително кимна. Мемнон си разбираше от работата, а тя беше да се бие и да убива. Ако Александър дойдеше тук, може би щеше да падне в капана. Облечената в черно свита на Митра привличаше много погледи, но всички бяха предупредени и никой не се заглеждаше в тях за по-дълго. Хората свеждаха глави или се обръщаха с гръб. Пратеникът на Великия цар, Пазителят на тайните му, не биваше да бъде гледан, както се зяпат пътуващи актьори.
Скоро навлязоха в сърцето на града — широки улици, покрай които растяха кипариси и смокини, и по-тесни, които минаваха между белосаните къщи. Минаха покрай малки храмове с портици и колони на входа, през оживени и шумни пазарища. Във въздуха се носеше сладко-горчив аромат на плодове и месо, благовония и зехтин. Митра изучаваше всичко много внимателно. Пазарите бяха животворната кръв на всеки град, а в Халикарнас търговията изглежда вървеше както обикновено. Не долови паника или истерия — беше ли това хубаво или не? Може би жителите на Халикарнас бяха сигурни, че при всички положения ще оцелеят? Откакто беше акостирал при Абидос преди пет месеца, Александър не беше плячкосал нито един град. Вместо това възстановяваше гръцкото управление и връщаше демократите на власт. Митра скръцна със зъби. Нима винопродавците, шивачите на шатри, търговците на кожа и продавачите на благовония бяха осъзнали това? Че ако Александър бъде разбит, животът ще продължи, както обикновено, а ако победи, може да стане и по-добър? Митра рязко дръпна юздите, конят му изцвили и отметна глава.
— Градът е богат — прошепна командирът на свитата. — Има храна и вода в изобилие.