— Може да помогне, а може и да те съсипе.
Александър стана и се отправи към входа на вилата.
— Не, няма да ме съсипе, Теламоне. Нищо не може да ме съсипе повече от тези проклети кошмари.
Александър влезе вътре. Лекарят го чу да се смее и шегува с един от постовете и бавно го последва. Когато се върна в стаята, Касандра беше готова да си легне.
— Какво искаше? — гласът й беше нисък, сънен. — Знаеш ли, Теламоне, наблюдавах лицето ти. Ако Александър не беше военачалник, би трябвало да стане актьор като Генций.
— Съгласен съм. — Теламон събу сандалите си и легна. — Но при Генций е ясно коя пиеса играе, а с Александър никога не се знае какъв ще бъде завършекът. А сега съм уморен и искам да спя.
Лекарят възнамеряваше да спи до късно. Изстена, когато почувства, че го бутат и разтърсват. Отвори очи и видя над себе си студеното, слабо лице на Аристандър, пазителя на царските тайни.
— Какво правиш в спалнята ми? — Теламон погледна към прозорците — светлината още сивееше. Чу звук и погледна към вратата. — Виждам, че си довел и Хора си.
— Моите хубавци — престорено се усмихна Аристандър. — Виж колко се радват да те видят, Теламоне.
Лекарят погледна към високите набити келти, пременени с различни части от брони; те се бяха струпали на вратата и одобрително му се усмихваха.
— Смятат, че щом си мой приятел — прошепна Аристандър, наведен над леглото, — значи си техен приятел. Наричат те Лечителя. — Гласът му се снижи до шепот. — Даже мислят, че притежаваш магически способности.
Теламон бързо погледна към леглото на Касандра.
— Срещнахме я на стълбите — обясни Аристандър, който беше проследил погледа му. — Зарадва се да ни види, както обикновено.
— Сигурен съм. — Теламон отново се зави. — Искам да отида да се облекча, да ям и да пия. И определено не те очаквах.
Аристандър се изправи и отстъпи. Усмивката не беше слязла от лицето му, но лекарят забеляза, че опипва лявото си ухо.
— Още ли те боли?
— Да!
Теламон проклинаше умората си. В слабата светлина той се взря в изпитото лице на своя потаен посетител — огледа хлътналите му очи, рядката коса, тънките устни и клюнестия нос. Дори от това разстояние виждаше засъхналия секрет около ноздрите му. Аристандър тихичко подсмъркна.
— Боли — изстена той.
— Сигурно си изстинал много — предположи Теламон. — И секрецията е била гъста и обилна.
Аристандър мрачно кимна.
— Мога да те излекувам, но не сега. — Лекарят отново се отпусна назад.
— Затова дойдох последен — изхленчи Аристандър. — Друсането на каруцата само влошаваше нещата. — Лицето му просветна, когато пристъпи напред. — Разбрах, че великият Генций е тук. Ще играе пиесите на Софокъл. — Той погледна през рамо. — Софокъл — прошепна той на яките главорези на вратата. — Как ви се струва, момчета? Хорът на таванските старци.
— «Зевсови сладки слова — започна водачът им, произнасяйки гръцките думи гърлено и завалено, — в многозлатния Делфи родени, какво вестите в нашта славна Тива?»
— Разпознавам цитата от «Едип» — бързо го прекъснаТеламон. — И ние изучаваме ръкописа на Питий, загадъчен като думите на делфийската пророчица Пития, но в името на Аполон, Аристандре, остави ме да поспя.
— Знам всичко за ръкописа на Питий — отвърна Пазителят на царските тайни. — Ще ми се да не бях наплашил онзи шарлатанин Евнуха, но от друга страна…
Теламон притвори очи. Аристандър тръгна към вратата, мърморейки.
— Дори великите философи не са успели да го разгадаят. — После прошепна театрално на телохранителите си: — Оставете великия лекар да поспи малко, сигурно е уморен след подвизите си…
— Върви в Хадес! — прошепна Теламон. — И остани там, докато те призова!
Очите му отново натежаха. Известно време спа дълбоко, само от време на време дочуваше как Касандра влиза и излиза. Аристандър се върна, но Теламон се обърна на другата страна, преструвайки се на заспал.
— Отиде си! — извика Касандра.
Теламон се огледа — светлината, която проникваше иззад капаците, беше по-силна.
— Да ги отворя ли? — предложи тя.
Той се канеше да отговори, когато чу тропот по стълбите. Бес нахлу в стаята.