— И са се обърнали към теб? — настоя Митра.
— Да, получих съобщение.
— Защо не го заловиш? Доведи го тук, изтръгни признания.
— И да подплаша всички, които биха ми предложили помощта си? — усмихна се Мемнон. — Господарю Митра, очаквах повече от теб.
— Къде ще се срещнем с него?
Мемнон погледна през прозореца към дървените решетки зад уханните цветни лехи, около които се увиваха лози. Въпреки здравите крепостни стени, той се чувстваше уязвим и разтревожен не само за себе си, но и за красивата си жена Барсина и децата си. Понякога, докато лежеше върху походното легло в голата си стая във вътрешността на двореца, той се чудеше дали е направил правилния избор. Демоните го измъчваха, понякога изкушението изглеждаше почти непреодолимо. Трябваше ли да продължи да служи на Персия? Защо да не се измъкне и не предложи меча си на Александър Македонски? Да сключи примирие с него. Затова ли беше дошъл Митра? Нима съмненията му изглеждаха толкова явни? Затова ли Великият цар, макар и любезно, беше настоял семейството му да бъде изпратено в персийския двор? Ами шпионинът, с когото трябваше да се срещне във винарната в квартала на майсторите на шатри? Беше ли искрен? Или щеше да се окаже таен убиец?
— Мемнон!
Резкият глас на Митра го откъсна от мислите му и той отново пристъпи към средата на стаята.
— Ти няма да дойдеш — заяви гъркът.
— Какво? — изфуча Митра.
— Ти няма да дойдеш — повтори Мемнон. — Дадох му дума, че ще отида сам, въоръжен само с меча си. — Той погледна към Оронтобат. — Никакви тайни съгледвачи, никакви стражи, нито войници.
— Откъде знаеш, че е искрен? — Митра седна на лежанката и спусна крака.
— Разказа ми за ръкописа на Питий и каза, че може да се довери на думата на Мемнон от Родос. — Гъркът отиде до вратата. — Няма да се бавя, но в никакъв случай не бива да ме следите.
Военачалникът излезе безшумно и се запъти към собствената си стая. Взе бойното си наметало и го метна на раменете си. На вратата се сети нещо, върна се и препаса бойния си колан. Извади от едно ковчеже малка кама и я скри под наметката си. После свали пръстените и гривната си, пусна качулката и се измъкна от двореца Излезе през портите и спря за миг в подножието на ронещите се стълби, които водеха към храма на Посейдон. Когато се обърна, забеляза просяка, който се тътреше след него, увит в мръсна наметка, стиснал в едната ръка ясенов прът и кожена кесия в другата Мемнон се усмихна и продължи. Нямаше намерение да рискува — всъщност просякът беше един от подчинените му, който щеше да следи срещата от разстояние.
— В този живот — прошепна си родосецът — не можеш да имаш доверие на никого.
Когато се отдалечи, Мемнон ускори ход, пробивайки си път през тълпата След компанията на дворцовите интриганти яркото слънце и оживлението на пазара му действаха ободряващо. Търговията вървеше с пълна пара въздухът ухаеше на печено месо и риба От време на време Мемнон спираше и се оглеждаше. Просякът го следваше. Той трябваше да пази гърба му и същевременно да се увери, че никой не го следи. Мемнон беше вървял твърде бързо, затова се спря, преструвайки се, че слуша някакъв разказвач, който твърдеше, че бил пленен от племе на русокоси хора с очи, зелени като изумруди, които яздели крилати коне и ходели на лов за грифони и други чудовища. Мемнон се взря в хитрото му лице и разсеяно се зачуди дали мъжът не е един от многото шпиони на Александър, изпратени в града, за да създават размирици. После продължи пътя си. Не беше забелязал нищо нередно — нито паника, нито потисната истерия, нито смразяващия страх, който цари в град, подготвящ се за обсада.
Струваше му се, че и той, и Александър приличат на актьори, а на публиката й е все едно кой ще е на сцената. Спря и се загледа в огромния Мавзолей. Усмихна се мрачно. Онова, което другите — включително Оронтобат — не знаеха, беше че в писмото, донесено от Митра, Дарий нареждаше на Мемнон да подпали града, ако го изгуби. Млада танцьорка, по чиито дрехи бяха зашити звънчета, се приближи до него и се затърчи сладострастно, за да привлече вниманието му. Той я побутна встрани и продължи. Стигна до квартала на майсторите на шатри, откри малката уличка с бедни къщи и купища смет навсякъде и влезе в ехлупена винопродавница.
— Тук ли е пътникът от Коринт? — изрече той уговорените думи.
— Да, чака горе — отвърна бузестият прислужник. Мемнон прекоси помещението, изкачи се по паянтово стълбище и отвори вратата най-горе. Стаята беше тъмна и прашна, напълно лишена от мебелировка. В средата на пода беше оставена запалена маслена лампа. На светлината й се виждаше, че в далечния ъгъл има врата, която води към външните стълби.