— Да не искаш да кажеш, че си уредил своята смърт, Андрю? Нямаш право да постъпиш така! Третият закон го забранява.
— Трябваше да избирам между смъртта на тялото ми и смъртта на моите мечти и стремежи. При тези условия, да позволя на тялото ми да живее, е най-голямото незачитане на Третия закон.
Ли-Синг протегна ръка, сякаш искаше да го разтърси, но навреме се овладя.
— Андрю, няма да се получи! Трябва да върнеш нещата обратно по местата им!
— Това е невъзможно. Уврежданията са прекалено големи. Остава ми около година живот. Събрах сили само, за да отпразнувам своята двестагодишнина.
— Не мога да разбера значението на твоето действие! Андрю, ти си глупак!
— Ако това, което извърших, ще ме направи човек, заслужавало си е усилието. Ако не сполуча, поне ще сложи край на борбата си.
Реакцията на Ли-Синг изненада самата нея. Тя започна тихо да плаче.
22.
Последното действие на Андрю развълнува света по странен начин. Всичко, направено от него до този момент, не му бе повлияло по никакъв начин. Впоследствие той бе прегърнал смъртта, за да се превърне в човек. Този факт не можеше лесно да бъде преглътнат.
Тържеството по случай неговата двестагодишнина, последното в живота му, бе организирано някак отчаяно. Световният президент подписа акта и го превърна в закон. Церемонията можеше да се наблюдава по глобалната телевизионна мрежа. Събитието щеше да се излъчва за лунарната колония, както и за марсианската.
Андрю бе в инвалидна количка. Можеше още да ходи, но трепереше.
Човечеството наблюдаваше. Президентът каза:
— Преди петдесет години ти беше провъзгласен за безсмъртен робот, Андрю. — След кратка пауза и с по-тържествен тон, той продължи: — Днес те обявяваме за двестагодишен човек, господин Мартин!
Усмихнат, Андрю пое подадената ръка на президента.
23.
Андрю лежеше в леглото. Мислите му бавно чезнеха.
Той отчаяно се вкопчи в тях. Мъж! Той беше мъж! Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разтопи… Да умре с това.
Андрю отвори очи. За последен път разпозна Ли-Синг, застанала край леглото му. Имаше и други, но те бяха безлични сенки. Само Ли-Синг изпъкваше сред сивотата. Бавно той протегна ръка и усети как тя я поема.
Образът й избледняваше, последните му мисли го напускаха.
Преди да тя изчезне напълно, преди всичко да застине, една последна мисъл пробяга през съзнанието му:
— Малка госпожице… — прошепна той прекалено тихо, за да бъде чут.