Относно Камбаните на сирените и съня, който причиняват те, прякото ми вдъхновение беше гръцкият мит за сирените — прекрасни девици, които с омайните си гласове и песни карат моряците да разбиват корабите си в скалите. За първи път прочетох за сирените в „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски и си помислих, че са направо страхотни (между другото, книгата е разкошна). Също толкова добра е и историята за Одисей, който с типичното си любопитство иска да чуе песента им и да оцелее, за да я опише. Методът, по който го постигнал, е велик — наредил на хората си да го завържат за мачтата на кораба, а самите те да си запушат ушите с восък.
И вместо хипнотизираща песен на някакви сладкопойни девици аз се спрях на високотехнологични камбани, чийто звън вкарва хората в подобно на сън състояние. (Особено ми хареса как Джак може да чува света около себе си, докато спи, което прави сцената в Йерусалим още по-драматична.)
На сюжетно ниво, с приближаването на края на поредицата исках да вдигна залога и да поставя в опасност цялото население на света. Вместо да карам Джак да „спасява света“ като цяло, сега той трябва да събуди всички от ужасния сън, защото иначе хората ще загинат от измръзване или глад. А ако победи, Сфинкса ще събуди само няколко милиона души. Така сцената е подготвена за последната книга.
Ще видим ли още митове като тези в последната книга?
О, да! Определено! Запазил съм няколко невероятни истории в ръкава си. В последната книга от поредицата ще засегна някои от най-страхотните митове на света.
Съдбата на света (или на галактиката, вселената и т.н.) е винаги поставена на карта, но обикновено Джак Уест и екипът му са онези, които са на предната линия. Имаше някои изключения като инцидента в Лондон в „Трите тайни града“, но в „Двете изгубени планини“ ти наистина постави населението на света в опасност — Москва е попиляна, свещени места в Йерусалим са унищожени, цели градове са приспани…
Винаги съм се придържал към принципа „ако ще е гарга, да е рошава“. Но ако трябва да съм сериозен, в много от предишните книги Джак действаше в най-затънтените краища на света, далеч от големите градове и гъстонаселените центрове. Открих обаче, че с увеличаването на залога приключенията му водят по-близко до цивилизацията — като беше със сцената при Темза в Лондон и екшъна в апартамента на Хадес в Ню Йорк в „Трите тайни града“.
Предполагам, че на някакво ниво съм решил, че е време хората на света да научат за усилията на Джак в тяхно име. Горкият герой постоянно спасява света, а никой не разбира! Макар самият Джак да няма нищо против това — всъщност основна част от характера му е да не иска да бъде възхваляван и най-голямото му желание е да се прибере у дома във фермата си и да остане далече от света, — на мен това не ми допада особено.
Освен това приближаваме края на история, превърнала се в гигантска поредица от седем книги, така че трябва да се погрижа тя да завърши с гръм и трясък. А това означава, че залогът трябва да обхваща всичко.
За първи път намекна за важността на мисията „Аполо 15“ в „Трите тайни града“. Какво те вдъхнови да използваш Луната като ключов компонент в Изпитанието на планините?
Просто исках да натоваря Джак с абсолютно неизпълнима задача — да го накарам да направи нещо на повърхността на Луната!
Първо, просто обожавам всичко, свързано с кацанията на Луната. Мисля, че те са върхът на човешките постижения, пътешествия и дързост. Една от най-любимите ми книги е „Лунен прах“ на Андрю Смит. Авторът е разговарял с всеки жив астронавт, стъпил на лунната повърхност. Изживяването променило всички тях и описанията на кацанията на Луната — особено това на Армстронг, което е едно от най-вълнуващите четива — са просто невероятни.
Хареса ми идеята да свържа една от лунните мисии — „Аполо 15“, която наистина е първата, използвала роувър — с конкретно искане на четиримата царе. Идеята ми се въртеше от доста време и затова пуснах намека в „Трите тайни града“.
Откакто поредицата за Джак Уест-младши продължи с „Четирите легендарни царства“, прибягвам повече до подобни неща — вкарвам в по-ранна книга намеци и в следващите развивам историята или историите. (Винаги съм харесвал образа на петима воини, стоящи зад четирима царе, която въведох в „Шестте свещени камъка“ още през 2006 г. само за да разкрия кои са четиримата царе десет години по-късно в „Четирите легендарни царства“ — това беше доста дългосрочен намек!)