Брат Дагоберт дьо Монтрьо.
И им махаше настоятелно да спрат.
— Спрете, спрете, спрете! И не мърдайте! — прошепна им брат Дагоберт. — Точно пред вас има лазерен сензор!
Джак моментално се закова, погледна надолу и го видя в мътната вода.
Тънък червен лъч, пресичащ напречно тунела на височината на коляното му.
Двамата е Йоланте внимателно го прекрачиха и отидоха при стария свещеник.
Брат Дагоберт се усмихна, когато видя Йоланте, но след това усмивката му се стопи.
— Господи… — промълви той, докато оглеждаше почти бръснатата й глава и натъртеното й лице.
Джак си помисли, че при последната им среща тя вероятно е била с разкошната си кестенява коса и изваяно лице. Сега наистина бе много променена.
Бърти се завтече към нея и я прегърна.
— О, Йо! Толкова се радвам да те видя.
— И аз теб, Бърти. — Тя посочи Джак. — Брат Дагоберт дьо Монтрьо, представям ви капитан Джак Уест-младши.
Впечатленият Бърти кимна на Джак.
— Вие, млади човече, разбунихте вселената. Голям почитател съм ви. Обожавам стореното от вас. Онези самозвани царски фамилии управляват света от прекалено много време. Добре дошли при първата желязна планина.
— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Джак.
— А сега по-бързо, не бива да се туткаме — каза Бърти, рязко се обърна и закрачи към тъмните недра на Мон Сен Мишел. — Предният отряд на Сфинкса вече пристигна. Не знам къде е самият той, но чух някой да казва, че пътува насам. Предният отряд се води от кардинал Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс. И от моя шеф подлизурко, младия отец Расмусен, който не пропуска възможност да впечатли всеки висш представител на Църквата и съответно не може да отлепи устни от задника на Мендоса.
Йоланте и Джак забързаха след стария йезуит.
Той се движеше бързо, като опитен планинар.
Завиваха наляво и надясно през лабиринт от стари проходи, докато най-сетне стигнаха до тясно стръмно стълбище.
Бърти тръгна нагоре, без да се спира.
— Това е свещеническият вход към древния храм в планината. Много от старите светилища и храмове имат задни вратички, за да могат грижещите се за тях да влизат, без да използват главните входове.
Обърна се към Йоланте, без да спира да се изкачва.
— О, Йо, какво е станало с прекрасната ти коса?
— Брат ми ме подложи на изтезания, Бърти — отвърна Йоланте.
— Орландо. Хм. Беше гадно момче и несъмнено още по-гаден мъж. Обидчив момък. Разглезен. И не особено умен. Това никога не е било добра комбинация за един владетел.
— Познавали сте Орландо и Йоланте като деца — каза Джак. — Познавахте ли и Сфинкса?
— О-о, да — отвърна Бърти, без да спира. — Познавах го. По онова време Сфинкса беше просто Хардин. Хардин Ланкастър. Дори като младеж беше старец. Проницателен не за годините си. Коварен. Търпелив. И можеше да таи злоба към учител или друго дете по такъв начин, че няма да повярвате. Доколкото си спомням, имаше инцидент с едно момче от фамилията Лудовико. Не съм изненадан, че Хардин направи хода си сега.
За първи път Бърти спря на стълбите и кимна на Йоланте.
— Но пък Йо — той й се усмихна с истинска обич — беше най-добрата ми ученичка. Своенравна, да. Инат, да. Непослушна, и още как. Но надарена и с блестящ ум. Никой от учениците ми не можеше да се сравнява с нея.
Обърна се и продължи да се изкачва.
— Благодаря — с лека ирония отвърна Йоланте. Бърти вече изчезваше нагоре в мрака.
— Хайде, по-бързо. Отец Расмусен скоро ще забележи, че ме няма. Приготвят се да изпълнят Падането.
На остров Томбелен Никой седеше сгушен в прибрания в старата рибарска барака хидроплан и следеше картината и звука от камерата, монтирана на каската на Джак.
Хадес стоеше на хълма недалеч от дока и гледаше към Мон Сен Мишел, който се намираше на два километра на юг.
Огромният островен манастир беше осветен великолепно от пълната луна и лъчите на прожекторите.
Хадес слушаше сигнала, предаван от камерата на Джак, и не пропусна второто споменаване на сина си:
„Предният отряд на Сфинкса вече пристигна… води се от кардинал Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс… “
Хадес продължи да гледа мълчаливо към острова, потънал в мисли.
„Дион…“
Погледна малката каменна постройка, вкопана в склона недалеч. На пръв поглед приличаше на овчарска колиба, предназначена да подслони пастирите по време на внезапните бури, които бяха често явление тук, но в действителност скриваше входа на английския тунел до Мон Сен Мишел.