— Това е друга твоя голяма слабост, капитане. Не си знаеш мястото. Помни ми думите. Когато този свят свърши, когато любимите ти хора лежат окървавени и мъртви около теб, а аз стоя над пребитото ти тяло с ботуш на гърлото ти, тогава ще си научиш мястото. Поетът Робърт Браунинг пише, че човек трябва да се стреми към онова, което е отвъд обхвата му. Той греши. Всеки човек трябва да си знае мястото. И не бива да се стреми към нещо повече. А ти вече се опита да достигнеш много по-далече, отколкото ти се полага.
— И ще продължа да го правя до края — отвърна Джак.
— А аз ще се боря много по-дълго от теб — изрева Сфинкса. — Вярвам в онова, което искам, капитане. Посветил съм се да създам моя нов свят на ниво, каквото не можеш да си представиш. А ти? В какво вярваш всъщност?
Джак не отговори.
Сфинкса се намръщи, махна пренебрежително с ръка и се обърна.
— Сбогом, капитан Уест. Уви, не ти е писано да видиш моя свят, защото няма да напуснеш жив този остров. На него има двеста бронзови, на които ще заповядам да те намерят и да те убият.
Сфинкса повиши глас.
— Мои верни войници! Убийте монасите и — той посочи нагоре към Джак — онзи мъж и онази жена! Дион! Заеми се с това. Когато приключиш, направи Падането и ела при мен.
— Да, ваше величество — отвърна Дион.
И Сфинкса излезе от Залата на падащия храм, следван по петите от Мендоса, Хлоя и Яго.
Бърти и отец Расмусен стояха до Падащия храм и Дион, а Джак и Йоланте бяха горе на балкона…
… докато двеста бронзови автомати пристъпваха към тях, за да ги убият.
— Джак, трябва ни Бърти и цялата информация в главата му! — извика Йоланте.
— Добре! — Джак извади вярната си „Магхук“.
Бърти, който беше долу на източния мост, не знаеше какво да прави. Беше виждал какво ли не през живота си, но нищо като това.
Рязко се обърна, когато най-неочаквано един бронзов изскочи, сграбчи отец Расмусен за главата и с едно жестоко извъртане я откъсна.
Кръвта изригна на фонтан и обезглавеното тяло на младия свещеник падна на земята.
Безликият бронзов автомат пусна главата, сякаш не представляваше нищо, и се обърна към Бърти.
Стоящият зад автоматите Дион се изсмя жестоко.
Джак се възползва от моментното отклоняване на вниманието.
— Бърти! Качи се веднага на храма! — извика той.
Шокиран от участта на Расмусен, Бърти се втурна с всички сили към храма, преследван от двайсет бронзови и трима сребърни.
В същото време Джак изстреля магнитната си кука от балкона от другата страна на залата към най-близкия кран с прожектор.
Куката се удари в металната рамка, задържа се…
… и без да се колебае нито за миг, Джак скочи от балкона, понесе се на широка дъга през западната страна на пещерата и се приземи на храма, точно до централния обелиск.
Бърти се катереше по склоновете и стълбищата на горната половина на храма, преследван от бронзовите и сребърните.
— Бърти! По-бързо! — извика Джак.
Бърти стигна до обелиска точно когато един бронзов замахна към глезените му, препъна го…
… и монахът падна в краката на Джак.
Бронзовите и сребърните напредваха по склоновете на храма — безлики чудовища, които не спираха нито за миг: единствената им цел беше да хванат Джак и Бърти и да ги убият.
Планът на Джак беше да се залюлее обратно до балкона с Бърти, но автоматите бяха твърде бързи и вече го бяха заобиколили и препречваха пътя му за отстъпление.
Дион се разсмя.
— Този път няма измъкване, капитане! — извика той. — Време е да умреш!
— О, я си го начукай — промърмори под нос Джак.
Наведе се и вдигна Бърти.
— Дръж се за мен! — извика той, докато насочваше едната от пушките на Алойзиъс Найт към веригите, държащи металния обръч, на който висеше Падащият храм.
И стреля… по обръча.
Бум!
Обръчът се счупи…
… освобождавайки храма…
… и той пропадна…
… заедно с Джак, Бърти и трийсет или повече бронзови и сребърни на него.
Ченето на Дион увисна, когато храмът, на който беше възнамерявал да извърши Падането, се откачи от тавана.
С колосално свистене храмът полетя надолу, както го беше направил преди малко, пропадайки към мрака на шахтата, а Джак, вкопчен в куката, остана във въздуха с висящия от него Бърти!
Двамата се залюляха на запад и стигнаха до един балкон на няколко нива под онзи, на който стоеше Йоланте.
Йоланте се наведе над парапета.
— Трябва да се върнем при английския тунел! — извика тя. — Среща при входа на свещениците! Размърдайте се!