Джак и Бърти забързаха към вратата на балкона.
След малко повече от петдесет секунди от шахтата се разнесе оглушителен трясък — храмът се беше ударил с шокираща сила в дъното й.
Джак и Бърти се срещнаха с Йоланте в началото на тясното тъмно и стръмно стълбище на входа на свещениците.
Спуснаха се надолу.
Тичешком, задъхани.
Джак водеше, като вземаше по три стъпала наведнъж, завърташе се на площадките и скачаше напред, следван плътно от Йоланте и Бърти.
Тежките стъпки на десетки бронзови отекваха някъде над тях.
Най-сетне стигнаха до началото на тунела.
Мътната вода вече стигаше до гърдите им и продължаваше да се покачва с прилива.
— Ще успеем ли да стигнем до другия край, преди да се е наводнил напълно? — попита Йоланте.
Между надигащата се вода и тавана на рушащия се тунел имаше по-малко от метър.
— Нямаме друг избор — отвърна Джак.
Тримата нагазиха в тунела и продължиха напред в белезникавата вода.
Бяха изминали само петдесет метра, когато Джак се обърна и видя първия бронзов да влиза в тунела.
Последва го втори, после трети и четвърти.
— Мамка му — изпъшка той и включи радиостанцията си. — Никой! Идваме през тунела! И ни преследват. По петите ни са!
— Имам лоши новини, Джак — отвърна гласът на Никой. — Те са и тук. Един хеликоптер току-що кацна на Томбелен и стовари поне четирийсет бронзови. Втурнаха се право към тунела от тази страна и после хеликоптерът отлетя.
Джак замръзна насред крачка — така внезапно, че Йоланте се блъсна в него.
— В капан сме. И от двете страни на тунела има бронзови. Няма как да се измъкнем.
Мислите на Джак запрепускаха.
Бронзовите зад тях продължаваха да напредват в надигащата се вода. Безликите им глави и вратове се подаваха над повърхността, металната им кожа блестеше под лъчите на фенерите на Джак и Йоланте.
Още от автоматите приближаваха от другата страна.
Тесният и не много стабилен тунел го обгръщаше; грубо прокопаните стени от пръст го притискаха; разпадащите се дървени греди, поддържащи тавана, надвисваха ниско над главата му.
А зловонната вода се надигаше неумолимо и вече пълзеше към раменете му.
— От скала, та на камък… — промърмори под нос Джак и внезапно млъкна. — Камък…
— Какво? — не разбра Йоланте.
Но Джак вече тършуваше в джобовете на панталона си.
Намери я.
Малката стъкленица със сив камък, която Зоуи беше намерила във Венеция в централата на монасите от ордена Омега — стъкленица, носена на врата като амулет от монасите.
Йоланте видя сивия прах. Много добре знаеше какво представлява той и какво може да прави.
— Какво си намислил? — попита тя.
Джак оглеждаше тавана и дървените греди, които го крепяха. Някои имаха цепнатини, за които можеха да се захванат с ръце и крака.
— Бързо, качвайте се, излезте от водата! — нареди той. — Давайте! Преди водата да се е надигнала прекалено! Хванете се за някоя греда и внимавайте телата ви да са над водата.
Бърти погледна озадачено Йоланте.
Тя само сви рамене.
— Ще свикнеш.
И в следващия момент всички се задействаха, протегнаха се нагоре към гредите, набраха се на тях и опряха крака на съседните греди.
След секунди тримата висяха от тавана на тесния коридор — с лицата нагоре, сграбчили гредите, увили крака около други греди, с гърбове само на сантиметри над неумолимо надигащата се вода.
Джак погледна назад.
Бронзовите вече бяха на двайсет метра от тях.
Почти ги бяха настигнали.
Той насочи фенера си напред…
… и лъчът му освети първите бронзови, идващи от другата страна. Десетки лъскави тела проблясваха в сумрака, газеха в дълбоката вече до гуша вода и напредваха.
— Майната му — каза Джак.
И разби стъкленицата със сивия камък в гредата, за която се държеше, и изсипа съдържанието й в зловонната вода, изпълваща шестстотингодишния тунел.
Отначало не се случи нищо.
Бронзовите продължиха да приближават от двете страни.
После белезникавокафявата вода под Джак започна да променя цвета си… да потъмнява.
Бронзовите продължаваха напред.
Десет метра…
Водата стана тъмносива.
Бърти се беше вкопчил в гредата си като дете в катерушка и гледаше с широко отворени очи. Йоланте също.
Пет метра…
Идващите от Мон Сен Мишел бронзови вече бяха толкова близо, че Джак различаваше сложно изваяните човки на безликите им метални глави.
— Джак… — настойчиво се обади Йоланте.
— Още няколко секунди…