Докато Растор говореше, Джак побутна Истън назад към хеликоптера, оплетен във веригата над шахтата.
— Защо Четиримата царе са се страхували от вас? — попита той.
— Защо всеки владетел се страхува от пълководеца си? Защото пълководецът става прекалено любим на войниците си. Защото се превръща в заплаха. И защото аз и онези, които ме следват, не вярваме в нищо.
— В нищо? Какво означава това? — попита Джак.
Хеликоптерът вече се намираше точно зад него и Истън.
Растор пусна характерната си усмивка.
— Аз вярвам в събитието Омега. В края на всички неща. В нищото, което трябва да последва момента, когато вселената се свие сама в себе си. Не се стремя да властвам над света като Сфинкса и пасмината му. Не искам да поробвам жени като монасите на Омега. Искам да вляза във Върховния Лабиринт, за да попреча на Сфинкса и монасите да седнат на Световния трон. Желанието ми е никой да не седи на него, когато настъпи Омега. Искам да позволя Омега да се случи, както и трябва. Искам вселената да се свие, както й е предопределено.
В този момент Джак видя безумието — чистото и същевременно преценено безумие — в очите на Растор.
— Трябва да се махаме оттук. Веднага — прошепна Джак на Истън. — Просто ме следвай, ясно?
И най-неочаквано Джак се метна в кабината на хеликоптера и натисна копчето за изстрелване на лоста за управление.
Ракетата излетя от левия борд на хеликоптера, профуча през пещерата, улучи първия камион на Растор и се взриви.
Ударната вълна вдигна камиона от земята и го запрати в каменната стена зад него.
Хората на Растор се хвърлиха към най-близките прикрития. Самият Растор дори не трепна.
Джак сграбчи за ръката Истън, който гледаше с изумление всичко това, издърпа го върху фюзелажа на наклонения хеликоптер…
… и в следващия миг двамата тичаха по дължината му към опашката, която беше оплетена в една от древните вериги, висящи от тавана на пещерата.
Истън нямаше представа какво е замислил Джак.
Недалеч от опашката на хеликоптера висеше разчистващата капсула, окачена на стоманеното си въже, което продължаваше нагоре в тясната лунна шахта на тавана на залата.
Когато Падащият храм се намираше в началното си положение, капсулата висеше над горните му нива. Но след като храмът пропадна, тя беше останала да виси на въжето си над зейналата шахта долу.
— Скачай! — извика Джак, когато двамата с Истън стигнаха опашката на наклонения хеликоптер.
И двамата се метнаха заедно към капсулата.
Джак успя да се хване за долния ръб на капсулата, а Истън се хвана за него.
Капсулата представляваше всъщност отворена клетка с дизелов мотор и няколко свредла за пробиване на лед, с които бяха разчистили лунната шахта.
— Убийте ги! — извика Растор.
Увиснал на титановата си лява ръка, Джак се пресегна с дясната и дръпна лоста, който задействаше лебедката.
И изведнъж малката капсула се понесе нагоре към отвора и точно когато враговете им откриха огън и куршумите започнаха да рикошират от каменния таван, Джак и Истън се озоваха в лунната шахта.
Джак и Истън се издигаха в тясната тъмна шахта, увиснали от капсулата.
Цилиндричните стени профучаваха само на педя от тях.
Докато се носеха нагоре, Джак включи микрофона си.
— Никой! Йоланте! Не знам дали сте стигнали до обсерваторията, но ние с Истън идваме през лунната шахта!
Продължиха да се изкачват доста дълго по вертикалната шахта, преди да се озоват в ярко осветено помещение на самия връх на Егюий дю Миди. Въжето на капсулата се навиваше на макара, закрепена за як триножник, монтиран над шахтата.
Клетката рязко спря и Джак и Истън се залюляха, когато изкачването приключи.
Двамата се огледаха…
… и видяха множество трупове. Телата на мъртви румънски парашутисти.
— Джак! — извика някой и Йоланте и Никой влязоха тичешком в стаята.
Никой помогна на Джак и Истън да слязат от капсулата.
— Изкарахме късмет. Явно сме пропуснали с няколко минути престрелката. Хората на Дион току-що се изнесоха с един хеликоптер.
— Джак, ела — каза Йоланте. — Трябва да ти покажем нещо.