— Господи, лице от миналото — каза той.
Широкоплещестият мъж начело на групата се усмихваше широко. Беше към петдесетгодишен, с десет години по-млад от Туоми, с черна, къдрава коса и рошава брада.
— Айдан, стари разбойнико. Как си? — запита посетителят. Двамата се прегърнаха. Айдан Туоми и Дермот Линч бяха излежавали присъди в килиите на Лонг Кеш — Туоми за притежание на пушка „Армалайт“, а Линч за нападение над войник на пропускателен пункт — и през времето в затвора Туоми беше показал на Линч как да прави идеалния чай. В замяна по-младият научи Туоми да майстори експлозиви от изкуствен тор и моторно масло.
— Мислех, че си се пенсионирал, а ето, ти ни водиш човек от специалните части — засмя се Линч. Представи тримата си спътници, хора със сурови лица и здрави тела. Носеха спортни сакове, като футболисти, отиващи на мач. Встрани от пътя имаше две големи коли, които с нищо не биеха на очи.
Туоми ги въведе в хола и извади чайника. Линч поклати глава изумен:
— Винаги си имал почти идеално чувство за момента.
Туоми кимна към шкафа до прозореца.
— Извади чашите, ако обичаш, Дермот. Там има и бутилка „Джеймсънс“.
— Кой наблюдава твоя човек? — запита Линч, като наливаше щедри дози уиски.
— Две момченца. Дейви и Поли Куин.
— А, познавах баща им — каза Линч. — Какво ще излезе от тях?
— Цял ден наблюдават къщата и единият се обажда по телефона през час.
Линч посочи един от саковете, които внесоха мъжете:
— Тук имаме мобилни телефони. Няма нужда да звъни повече.
— Господи, надявам се, че не носите само това — каза Туоми.
Линч се засмя сърдечно.
— Я не учи баба си да гледа деца!
Наведе се и отвори чантата до себе си. Вътре имаше автомат „Калашников“ със сгъваем метален приклад, разглобен на части. Бързо го сглоби и вкара извития пълнител. Усмихна се.
— Покажи ми сега човека от специалните части.
Телефонът иззвъня. Туоми отиде при него, за да отговори.
— Дейви е — каза, като затисна слушалката с длан. — Искаш ли да му се обадиш?
Линч поклати глава.
— Къде е Крамър? — запита.
Туоми повтори въпроса на Дейви.
— Пак е на вълнолома — предаде Туоми на Линч, като закри с ръка слушалката.
— Какво прави?
— Просто стои. Винаги прави така. Ходи и стои загледан в морето.
— Дали чака нещо?
Туоми сви рамене:
— Може би.
Линч кимна.
— Кажи на Дейви, че ще се срещнем пред черквата „Света Мария“.
Туоми седеше на седалката до Линч, докато пътуваха към руините на черквата, от която се виждаше пристанището, и мислеше за старите дни. Все още валеше и чистачките се мятаха натам-насам, докато колата изкачваше хълма към черквата. Намериха Дейви, който беше скръстил ръце на гърдите си и подскачаше, за да се топли. Линч му махна да се качи на задната седалка до Пат О’Риордан, набит фермер от Балимена, причинил смъртта на трима английски войници. Дейви разпозна О’Риордан и очите му се разшириха, като разбра какви хора са дошли от Белфаст. Намираше се в живописна компания.
— Къде е колата ти? — попита Линч, като се извъртя в седалката.
— Брат ми е с нея — отговори треперещият Дейви. — Паркирал е на западния пристан срещу оня от специалните части.
От косата му капеше вода върху пуловера. Той отметна мокрия перчем от очите си.
Туоми подаде на Линч мощен бинокъл.
— Ето го твоят човек долу, на вълнолома.
Линч фокусира бинокъла, като използваше волана за опора.
— Той е.
— Познавате ли го? — избърбори Дейви и млъкна, засрамен от себе си.
— Да, момче. Срещал съм се със сержант Крамър.
— Какво да правим, Дермот? — попита Туоми.
— Ще чакаме — отговори той, без да отделя бинокъла от очите си. — Ще чакаме и ще наблюдаваме.
— Смяташ, че е капан, така ли?
— Погледни го, Айдан. Стои нахално. Като капан с примамка, а ние сме плъховете. Няма да правим нищо, докато не се уверим, че е сам.
Подаде бинокъла на Туоми и се извърна към Дейви.
— Какво прави той?
Дейви потри ръце.
— Ходи по плажа, по вълнолома. Момчето в магазина казва, че купува храна: хляб, мляко, основните неща. Изглежда, не яде много, но пие. „Феймъс граус“. Купува по една бутилка дневно от кръчмата.
— В къщата има ли телефон?
Дейви поклати глава.
— Говорил ли е с някого, с някой непознат?