Тя отново започна да боде салатата, но не направи опит да се храни.
— И защо не избяга? Защо не взе колата си и не замина? И защо полицаите разглеждаха колата ти тази сутрин?
Линч остави чийзбургера и избърса ръцете си с хартиена салфетка. Разбра, че няма смисъл да я лъже. Намирането на тялото в багажника на форда щеше да бъде новина номер едно на следващия ден, но не за това реши да й каже всичко. Тя имаше право — дължеше й откровеност.
— В багажника има труп.
— Какво?
Тя се огледа наляво и надясно, сякаш се боеше, че някой може да ги чуе, но масите наблизо бяха празни, а сервитьорката се суетеше около съскащата машина за капучино.
— Имаше и още един човек, в чийто апартамент живеех.
— И него ли уби?
— Стана случайно.
Очите на Мери се разшириха.
— Случайно ли? Господи, Дермот, как, по дяволите, се убива човек случайно?
Кафето на Линч образуваше гъст каймак и той го отмести с нокът настрани.
— Опита да ми измъкне пистолета. Той гръмна. Кълна се в Бога, нямах намерение да го убивам.
Мери отмести косата си зад ушите с две ръце и се загледа в Линч.
— Полицията знае ли, че си ти?
— Отпечатъците ми са навсякъде в колата.
— Значи полицията ще те търси, а също и ИРА? И ти въпреки това търсиш Крамър?
— Това е положението, скъпа.
— Не си улесняваш живота, а?
— Мери, ако това беше лесно, всеки щеше да го прави.
Той се усмихна, макар че я наблюдаваше внимателно, за да преценява реакцията й. Да му помогне да отмъсти на британския войник, който беше отчасти отговорен за смъртта на родителите й беше едно; да помогне на убиец-беглец — съвсем друго.
Вратата на кафенето се отвори и Линч погледна натам, за да види кой влиза. Двойка възрастни хора, и двамата с наднормено тегло, загърнати във вълнени палта и шарени шалчета. Засуетиха се един над друг, докато седнат на една маса до прозореца, а след това и двамата надянаха очила, за да прочетат менюто.
Мери отблъсна чинията си.
— Не мога да ям това нещо.
Линч погледна към чийзбургера си. Върху чинията започваше да изстива лой.
— Да, и аз.
— Можем да си вземем нещо в Уелс — предложи Мери.
Погледна го, сякаш за да го предизвика да спори.
Линч отпи от кафето. То беше почти студено. Гледаше я над ръба на чашата си. Всички мисли за спор с нея изчезнаха, когато видя колко напрегнато го гледа. Знаеше, че с никакви думи не може да я разубеди. Освен това сега, когато тя знаеше в каква беда е изпаднал и къде отива, имаше повече смисъл да я държи до себе си.
— Сигурна ли си? — запита той.
Мери кимна, без да отклонява очите си от неговите.
— О, да, Дермот, напълно. За нищо на света не бих го пропуснала.
Крамър седеше на задната седалка на мерцедеса и гледаше тила на Мартин.
— Как си, Майк?
Крамър осъзна, че той го гледа в огледалото за задно виждане. Усмихна се пресилено.
— Добре съм.
Всъщност съвсем не се чувстваше добре. Имаше чувството, че метална скоба стиска червата му. Предишната нощ болката беше по-силна от всичко, което някога беше изпитвал през живота си, по-лошо дори от случаите, когато биваше брутално измъчван. Тогава поне имаше кого да вини за болката и кого да псува и да мрази. Да има предмет на гнева беше помогнало да отклонява мислите си от уврежданията по тялото си, но при този рак нямаше срещу какво да се бори. Болката се получаваше в резултат на това, че собственото му тяло работеше срещу себе си; нямаше кого да мрази, освен себе си.
Алан заобикаляше задната страна на мерцедеса и въртеше глава натам-насам. Когато ръката му стисна дръжката до Крамър, Мартин кимна.
— Хайде — каза той и отвори собствената си врата.
Крамър изохка, като излезе от колата. Мартин застана точно пред него, докато Алан затвори вратата, а после тримата тръгнаха заедно към стълбището за предния вход на училището. Стомахът на Крамър се преобърна и той усети вкус на нещо горчиво и кисело в устата си. Наложи си да глътне повърнатото и след това няколко пъти си пое дълбоко дъх.
Един от телохранителите се приближи по чакълената пътека откъм поляната за крокет и Мартин отстъпи настрани, за да осигури прикритие. Мъжът се намираше прекалено далече, за да представлява заплаха, но Мартин го наблюдаваше предпазливо, а в същото време Алан приближи до предната врата и провери дали антрето е чисто. Крамър вдигна поглед и видя Су Мин на един от прозорците на горния етаж.