— Концентрирай се, Майк — прошепна Алан.
Крамър беше спрял пред стълбището и двамата телохранители трябваше също да спрат, за да не отидат прекалено далеч пред него. Защитата му зависеше от това те никога да не се отдалечават на повече от една-две стъпки от него. Колкото по-далече се намираха, толкова по-голям беше рискът за него.
— В колата си в безопасност — каза Алан, като слезе по каменните стъпала. — Винаги ще използваме кола с бронирани стъкла. Освен това нашият човек не е стрелял през прозорци. Винаги го е правил лице в лице. Влизането и излизането от коли и сгради са моментите на най-голяма опасност за теб и затова трябва да знаеш всичко, което става наоколо.
През стомаха на Крамър премина вълна от гадене и той усети краката си да омекват. Алан сложи ръка на рамото му.
— Уморен ли си?
— Малко. Не спах добре.
Алан погледна часовника си — груб руски модел, който изглеждаше сякаш свален от китката на някой командир на съветски танк.
— Можем да си вземем един час почивка. Днес доста се насилихме.
— Нямам нищо против — отговори Крамър с благодарност.
Мразеше да се показва слаб, но тук не ставаше въпрос за умора — той беше сериозно болен и знаеше, че ако не почива, ще припадне. Не беше сигурен доколко Алан и Мартин са запознати със здравословното му състояние, но знаеше едно — не желаеше съчувствие от тях, нито пък да го третират като някакъв инвалид. Това беше и основната причина да откаже предложенията за лечение от лекарите в Мадрид. Радиационна терапия, химиотерапия, операции: имаха сума ти предложения за лечение, като нито едно от тях нямаше шансове да продължи живота му с повече от няколко месеца. Лекарите бяха му признали това и не направиха опит да го разубедят, когато отказа лечение. Нямаше начин Крамър да легне да мре в болнично легло, нито пък да гледа съжалението в очите на лекарите и сестрите, докато те чакат ракът да вземе своето. Искаше да умре на крака, а кръвта да бие във вените му и ако всичко върви по план, желанието му щеше да се сбъдне след един-два дена.
Алан го потупа по гърба.
— Тогава нека си починем. Ако искаш, хапни нещо.
— Благодаря ти — каза Крамър, въпреки че храната беше последното нещо, за което можеше да мисли.
Мартин се насочи към кухнята и Алан го последва. Крамър свали палтото и го метна на ръката си.
— Аз ще си бъда в стаята — извика той след Алан.
Слезе по стълбището, като си поемаше дълбоко дъх и мечтаеше болката да изчезне.
Изкачваше се бавно, стъпало след стъпало, като старец, хванал се за парапета с едната ръка, а с другата стиснал палтото. Когато стигна до края, се облегна на стената и затвори очи. Постепенно болката отслабна, въпреки че остана едно слабо усещане за бучка лед, пъхната между червата му. Испанските лекари го бяха предупредили, че болката ще се засилва с развитието на болестта и че накрая ще стане нетърпима. Крамър отвори очи. Челюстта го болеше и той осъзна, че е стискал зъби.
По пътя към стаята си мина край спалнята, определена за Су Мин. Вратата беше отворена и той я видя седнала на своето легло. Спря и почука тихо.
— Здравейте, господин Крамър — поздрави тя, без да вдига очи.
Крамър се замисли дали не опитва да го впечатли, да му покаже, че може да го разпознае по стъпките.
— Здравейте. Заета ли сте с нещо?
— Да — отговори тя.
— Е, добре.
Той се обърна да върви, но тя вдигна поглед и му се усмихна.
— Влезте.
Крамър влезе в нейната стая и пусна палтото си върху облегалката на един кожен фотьойл. Стаята приличаше на неговата по размери и разположение и имаше малка баня вляво. Погледна през прозореца и видя Мартин да закарва мерцедеса нанякъде, вероятно да го паркира зад ъгъла при другите коли.
— Още ли репетирате? — запита тя.
— Да. Алан вдига летвата високо.
— Той се грижи за вас. Не иска да пострадате.
Крамър се обърна и я изгледа. Тя седеше кръстосала крака на единичното легло с книга в кожена подвързия и бележник пред себе си. Държеше нещо.
— Той просто си върши работата — каза Крамър, като опитваше да види какво държи тя в ръката си.