Су Мин взе малка торбичка с кожена връв и пусна в нея монетите една по една. Сложи я на масичката до леглото си и протегна ръка. Отначало Крамър не се досещаше какво иска тя, но после бавно подаде дясната си ръка с дланта нагоре. Тя се наведе напред и приближи лицето си на сантиметри от дланта му, като проследяваше линиите с показалец. Нокътят й докосваше кожата му и той усещаше лек гъдел по гръбнака си като електрически удар. Крамър потрепери, но Су Мин, изглежда, не забеляза това. Продължи да се взира в дланта му няколко минути, а после я пусна.
— Е? — запита Майк заинтригуван.
Су Мин вдигна вежди.
— Какво „е“?
— Какво видя?
Тя сви рамене.
— Само проверявах.
— Проверяваше? Какво проверяваше?
Тя вдигна брадичката си нагоре.
— Няма смисъл да ти казвам, ако не вярваш, нали?
Крамър кимна бавно, сякаш разбрал, че тя се шегува с него.
— Да — каза той и стана. — Благодаря.
Су Мин отново взе монетите и се зае да ги глади в дланите си. Избягваше погледа на Крамър.
— Боиш ли се? — запита тя.
— Да се боя ли? — повтори той истински изненадан от въпроса. — От какво да се боя?
— От онова, което предстои.
Крамър се почеса по брадата.
— Алан ме обучава здраво. Имам доста добър шанс да се справя.
Су Мин рязко вдигна очи.
— Не това имах предвид, Майк Крамър.
Крамър преглътна. Устата му изведнъж пресъхна. Тя продължи да го гледа и да чака отговора му.
— Да — каза той накрая. — Боя се.
Тя кимна.
— Край на тъгата. Запомни го, Майк Крамър.
Су Мин подхвърли монетите отново и те паднаха на леглото. Крамър излезе от стаята, докато тя чертаеше линия в бележника си.
Линч отби от шосе М4 и тръгна по А483 над река Тоу в посока към Суонси. Небето потъмняваше и той искаше да стигне в Ланърхидиън преди полунощ. Мери му даваше ясни инструкции, които го изведоха до центъра на града, а след това на шосе А4118, главният път, който пресичаше дългия петнадесет мили варовиков полуостров. Мери държеше картата на коленете си, прегъната правилно и показваща най-отгоре района, към който се движеха. Линч не знаеше дали тя се шегуваше с него, че е била водач в момичешки отряд, но го насочваше безупречно.
— Сигурен ли си, че не искаш аз да карам, Дермот? — запита Мери, като разтри врата му с дясната си ръка.
— Ще се справя. Предпочитам аз да карам, а не да ме возят.
— Повечето мъже са така.
Линч я погледна бързо.
— Какво значи това?
— Нищо.
— Казваш, че шофирането е за задоволяване на мъжкото самочувствие, така ли?
Мери вдигна ръце.
— Ако шапката ти става, носи я — засмя се тя и го стисна още по-силно за врата. — Не бъди толкова чувствителен. Освен това караш много добре.
Линч се ухили, но след това също така бързо стана сериозен.
— Мери, скъпа, да не се опитваш да масажираш самочувствието ми?
Тя се засмя.
— Само врата ти, Дермот. Само врата. След Ъпър Кили трябва да свием по Б4271. Шосе А отива до летището, а от там на юг. Ние продължаваме на запад.
— Колко ни остава?
— До Ланърхидиън? Около осем мили. Какъв е планът?
Въпросът накара Линч да се замисли. Толкова беше зает с излизането от Лондон и разтревожен за бъркотията, която остави след себе си, че почти не бе мислил какво да прави, когато стигне до точката на картата, където беше кацнал хеликоптерът на Крамър. Възможно е Крамър да е бил качен в някоя кола и закаран някъде в Уелс или по-нататък.
— Ще поогледаме и ще видим дали можем да разберем къде е отишъл — каза той.
— Това ли е планът?
— То не е съвсем план.
— И аз бих казала същото.
Линч се покашля.
— Ти имаш ли предложения?
— Нямам. Искам само да го хванем. Ще го намерим и ще го хванем.
Линч поклати глава.
— Не, Мери, скъпа, аз ще го направя.
Тя кимна бавно.
— Както кажеш.
— Сериозно говоря. Не искам да се намираш близо до него.
Той е обучен убиец. Един от най-опасните хора, с които ще си имаш работа.
Мери вдигна невинно вежди.
— Какво, по-опасен ли е от теб, Дермот?
Линч се ухили неволно. Пътят към Ланърхидиън беше тесен и с много завои и той караше внимателно, защото знаеше колко лесно може да изгуби контрол над пъргавия „Голф“ GTI.