Селцето беше малко и гледаше надолу към продълговато солено блато, което на север стигаше до устието на река Лугър. На запад се виждаха оскъдните останки от крепост.
— Какво е това? — запита Линч и кимна към руините.
— Крепостта Уобли — отговори Мери, като гледаше картата. — Мястото, което търсим, е на север, от другата страна на шосе Б4295.
Минаха край селската кръчма. Линч се пребори с желанието си да спре. Въпреки че една бира и почивката от карането щяха да му дойдат добре, кръчмата се намираше в такова отдалечено място, че пристигането на двама непознати щеше да привлече внимание. Мери гледаше картата и отново проверяваше координатите, които Линч й беше дал. Продължиха по шосе Б4295 край широк паркинг за каравани и Мери посочи надясно: — Ето там.
Линч погледна през стъклото към някакви ниви, повечето прясно изорани.
— Сигурна ли си?
Мери кимна. Линч натисна спирачката. Пътят завиваше надясно и изведнъж зад завоя изникна каменна стена.
— Възможно ли е да е това? — запита той.
Тя кимна.
— Според картата координатите са на около половин миля в стената.
Линч намали скоростта до човешки ход. Мери се извърна в седалката и се загледа покрай него.
— Какво е това място? — запита тя.
— Не мога да видя.
— Напред има порта.
Линч ускори плавно. Преминаха край дървена табела, закрепена на стената.
— Видя ли я? — запита Линч, като погледна през рамо.
— Съжалявам, не.
Линч спря и подкара колата на заден ход. Надписът на табелата, някога с кафяви букви, сега беше покрит със зелена плесен. Той гласеше „Подготвително девическо училище Ланърхидиън“, но през таблото имаше бяла черта с червени букви, които обявяваха, че сградата е продадена, а до тях се четяха името и телефонът на местния брокер на недвижимо имущество. Мери извади химикалка от чантата си и преписа името и телефонния номер на последната страница на бележника си. Линч включи на първа скорост и потегли надолу към входа на училището. Намираха се на двадесетина метра, когато той забеляза двамата мъже зад портите от ковано желязо. И двамата бяха на около тридесет години и носеха кожени якета и дънки. Не изглеждаше да стоят мирно, но пък нямаха вид и да се мотаят безцелно. Двамата гледаха към колата.
— Целуни ме — каза Линч.
Мери реагира бързо. Наведе се, целуна го по бузата и обви ръце около врата му. Линч ускори и те минаха край портата. Погледна в огледалото, но двамата не се бяха показали през вратата, за да гледат след голфа.
— Защо беше това? — запита Мери, като отпусна прегръдката около врата му.
— Не ги ли забеляза? — запита Линч. — Двама мъже. Май от специалните части, ако се съди по вида им.
— Сигурен ли си?
Линч й отправи един изпепеляващ поглед и тя се върна върху седалката си.
— Сега какво ще правим? — запита тя.
— Ще чакаме да се стъмни. Щом охраняват училището, той може би е още тук.
Линч изпита нарастващо вълнение, докато минаваше край каменната стена, и се опита да се овладее.
— Ще си намерим място, откъдето да наблюдаваме училището и да видим какво става, съгласна ли си?
— Разбира се. Има един хълм на север. От там би трябвало да го виждаме.
Линч се обърна към нея и забеляза, че тя се усмихва.
— Какво?
— Какво „какво“?
— Какво те развеселява толкова?
Мери прокара пръст по крака му, като драсна плата на дънките.
— Ти за първи път каза „ние“.
Линч изсумтя тихо и погледна назад по пътя. Осъзна, че тя е права. Започнал беше да мисли за нея като за част от екипа. Оставаше да види дали това е добре или не.
Бърнард Джакман вдигна очи към русокосата стюардеса и пое малката чаша с портокалов сок, който тя му предлагаше. Отправи й широка усмивка, но тя вече отминаваше към следващия пътник. Дори и в първа класа обслужването беше чисто формално и усмивките изкуствени, но на Джакман му беше все едно. Летеше над петдесет хиляди мили всяка година по различни авиолинии и гледаше на пътуването само като на начин за постигане на определена цел. Интересуваше го единствено самолетът да пристигне навреме и да не се разбие в морето по пътя.
Гледаше стюардесата, която вървеше по пътеката между седалките и раздаваше напитки и изкуствени усмивки. Джакман беше свикнал с фалшивите усмивки. Когато работеше като аналитик във ФБР, беше разговарял със стотици убийци и те рядко изглеждаха необичайно. Много малка беше разликата между серийния убиец и обикновения човек, поне на външен вид. Джакман беше срещал серийни убийци, които приличаха на любезни дядовци, други пък — чаровни и красиви, и харизматични като телевизионни водещи, а дори и една жена с пищни форми като на стюардесата. Джакман знаеше, че едва когато човек започне да дълбае в главите им, разбира какво дели убиеца от жертвата му и овцете от вълците. Прекарал беше хиляди часове в разговори с осъдени убийци, печелеше доверието им, надничаше в мислите им, ставаше им приятел, за да открие кое ги отличава. Един от шефовете му беше кавал, че добрият аналитик е като хамелеон и че когато аналитикът и убиецът са заедно в килията, човек не би трябвало да може да ги различи. Жестовете им, поведението им, начинът им на говорене трябва да бъдат практически еднакви. Същият човек беше ги предупреждавал и за опасността от това да прекарваш прекалено много време в компанията на серийни убийци. Те привличаха както пламъкът пеперудите: аналитиците трябваше да внимават доколко се приближават, за да не се опарят.