— Ти къде си служил преди специалните части? — запита Майк.
— Парашутист ли си бил?
Алан се усмихна.
— Не, Майк. Работех на свободна практика?
— Свободна практика ли?
— Бях в една кръчма в Лондон и видях реклама в „Дейли експрес“ за телохранители в Южна Африка. Помислих си, че е за охрана на магазини или нещо такова. Две седмици по-късно се намирах в храсталаците в Ангола с „Калашников“ в ръце. Бях на деветнадесет години.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Онези просто искаха пушечно месо и хич не се интересуваха колко сме опитни. — Алан сви масивните си рамене. — Макар че, да си призная, малко преувеличавам. Аз постоях две години, но когато стана напечено, се върнах в Дъблин и основах собствена охранителна фирма, работих в едно нощно заведение и даже бях малко актьор. Но онова ми липсваше.
— Да — съгласи се Крамър. — Знам.
Той знаеше точно какво иска да каже Алан. Никога не беше се чувствал така жив, както в специалните части. Не просто заради адреналина, а заради другите, заради факта, че работи в екип с хора, обучени до степен, която малцина могат да достигнат. Полкът му липсваше и не можа да намери с какво да запълни празнината, останала след това.
Някакво малко насекомо избръмча край ухото на Алан и той го пропъди с ръка.
— Затова се преместих в Лондон и се кандидатирах за териториалните сили. Тогава бях на двадесет и три години и смятах, че съм твърде стар за редовната армия, но си мислех, че специалните ще ме вземат. Първия път се провалих, но ми казаха да поработя над тялото си и да опитам пак. На следващата година ме приеха. Танците по време на изпита продължиха осемнадесет часа в най-скапаното време. Полковникът присъстваше като наблюдател и след това дойде при мен и ме пита дали не искам да служа редовно. Помогна ми и се записах в 22-ри полк на специалните части.
Крамър остана впечатлен. Рядко се случваше някой от териториалната отбрана да получи предложение за редовно място в полка.
— Харесва ли ти в звеното за обучение? — запита той.
— По-добре е, отколкото да стоиш пред някой нощен клуб на улица „Лийсън“ в проливен дъжд и да се разправяш с пъпчиви тийнейджъри, които се опитват да те баламосат и да влязат.
Ухили се.
— Впрочем в Дъблин по-често чуках. Това е сигурно.
Заобиколиха тенис кортовете и тръгнаха през игрището за крокет. Алан се смееше, но Крамър остана нащрек, защото се страхуваше от нападатели в тъмнината. Пистолетът му се намираше в кобура, но ако не го нападнеха по-бавно от обичайното, предпочиташе да използва камата. Под напътствията на Алан сега печелеше повечето схватки. В началото на обучението имаше мигове, когато Крамър се чудеше какъв е смисълът да се обучава непрекъснато, защото в крайна сметка не беше сигурен дори дали иска да оцелее след срещата с убиеца. Болката в корема му се засилваше с всеки ден и вече все по-трудно се хранеше — нямаше никакъв апетит, а когато си наложеше да хапне, си плащаше за това няколко часа по-късно. Знаеше, че тази болка е само част от онова, което му предстои, и че щеше да дойде ден, в който куршумът в лицето би подействал като желано облекчение, но под постоянното уговаряне и натискане от страна на Алан професионализмът му се беше върнал и сега работеше здравата, за да изчисти своята техника. Сега чакаше възможността да се изправи пред убиеца, за да докаже пред себе си и пред Алан колко е добър.
Крамър отстъпи, за да избегне един обръч, останал на поляната, но непрекъснато шареше с очи натам-насам.
— Спокойно, Майк — каза Алан. — Обучението ти приключи.
Крамър го изгледа с присвити очи.
— Какво искаш да кажеш с това „приключи“?
— Полковникът ме помоли да ти кажа, че утре тръгваме за Лондон. Отсега нататък нещата стават реални.
Крамър преглътна. Усети как стомахът му се стяга в смесица от страх и вълнение, каквито не беше изпитвал от доста време. Почти забрави за рака, който растеше там. Почти. Но не съвсем.
Линч затаи дъх, докато фокусираше бинокъла. Игрището за крокет беше добре осветено и той лесно разпозна лицето на Майк Крамър, човека от специалните части. Изглеждаше в по-добра форма от последния път, когато го видя — сега беше избръснат и подстриган и с определено скъпи дрехи. Крамър и мъжът до него водеха задълбочен разговор. Линч би дал дясната си ръка, за да разбере за какво си говорят. Някъде над него се обади бухал. Линч се беше покатерил на едно дърво близо до стената около училището. Забеляза петима души, двама на главния вход и други трима, които патрулираха из района. По сградите имаше няколко охранителни камери, които се движеха през нередовни интервали, а това предполагаше, че ги управляват от някакъв контролен център. На небето имаше тъмни облаци, а той беше избрал едно почти изцяло потънало в мрака дърво и затова беше сигурен, че няма да го видят.