Линч облиза устни. Устата му беше пресъхнала от вълнение. Можеше да се прехвърли през стената за секунди; тя беше изградена колкото да очертае района на училището, а не да пречи на влизането. Можеше да измине разстоянието между стената и главната училищна постройка за по-малко от минута и да стигне до двамата мъже на игрището за крокет за половината от това време. Проблемът беше какво да прави след това. Камерите щяха да го фиксират веднага щом се покаже на открито и дори ако Крамър и придружителят му не са въоръжени, патрулиращите мъже със сигурност имаха оръжие. Може би ще успее да убие Крамър, но мисията би била самоубийствена, а Линч не възнамеряваше да се жертва, независимо колко силен е поривът му да отмъсти. Не, трябва да има по-добър начин. Той наблюдаваше как двамата мъже отиват към предната фасада на училището и влизат в него. Линч окачи бинокъла на врата си и внимателно се спусна на земята.
Колата беше паркирана на почти миля, в една горичка до пътя, и той тича дотам по-скоро за да се стопли, а не защото бързаше. Прецени, че двамата са си легнали и следователно не може да направи нищо до сутринта. Трябваше да намери начин да влезе в училището, да измисли нещо, за да пробие защитата. Фаровете на наближаваща кола пронизаха нощта и той клекна в една канавка, докато тя отмина. На дъното на канавката имаше застояла вода, но Линч успя да се запази сух от коленете нагоре. Подметките му шляпаха по асфалта, докато той тичаше към горичката. За късмет нямаше други коли и успя да стигне до своята за малко повече от шест минути. Мери спеше — спуснала беше облегалката и се беше загърнала в шарено одеяло. Линч се усмихна, докато я гледаше през стъклото.
Тя съвсем разумно беше заключила вратите и затова той почука леко на стъклото, за да я събуди. Тя му се усмихна сънено и отключи вратата на шофьора.
— Как мина?
— Там е.
Очите на Мери се разтвориха широко.
— Там ли е? И сега какво?
— Сега трябва да помисля.
Той се наведе и свали мокрите си обувки и чорапи.
— Какво стана? — запита тя.
— Наложи се да се крия в една канавка.
Мери му подаде одеялото и Линч го обви около краката си. В колата беше студено, но не можеха да рискуват да включат двигателя и да пуснат отоплението.
— Според теб какво прави в Уелс?
— Мери, скъпа, това е отвратителна мистерия. Пазят го някакви едри типове. Навсякъде има охранителни камери и е облечен сякаш сега излиза от най-скъпия шивач. Господи, умирам от глад.
Мери протегна ръка към задната седалка и взе своята торбичка от „Хародс“ в зелено и златистожълто. Извади от нея пакет сандвичи и кутия кола и ги подаде на Линч. Той дръпна капачката и отпи.
— Мислил ли си, че може да е капан? — запита тя.
Линч поклати категорично глава.
— Защо в Уелс? Защо да се крие тук, на километри отвсякъде? И защо охраната е така очевидна? Като беше в Хаут, нещата наистина приличаха на капан. Не, според мен тук има нещо друго, но да ме таковат, ако знам какво.
Водата от душа беше студена и въпреки че Крамър я остави да тече няколко минути, не се затопляше. Той пристъпи под смразяващата струя и въздъхна, изми се бързо и изскочи. Изтри се с чиста кърпа и се облече, като избра един от костюмите, които не беше носил преди.
Алан и Мартин излизаха от столовата точно когато Майк дойде.
— Среща в кабинета на директорката — каза Алан. — Не си забравил, нали?
Крамър поклати глава. Не, не беше забравил. От този ден ставаше примамка. Госпожа Елиът последва Алан и Мартин в коридора. Тя грейна, като видя Крамър.
— А, господин Крамър, мога ли да ви донеса нещо?
— Не, благодаря, госпожо. Не съм гладен.
Госпожа Елиът го изгледа така сурово, както Алан при тренировки, когато нещата не се развиваха добре.
— Полковникът каза да ви накарам да ядете — отговори тя. — Заповед.
— Заповед ли? — запита Крамър развеселен.
— По-добре я послушай, Майк — каза Мартин. — Не ни се иска да те наказват.
— Какво ще кажете за малко сандвичи за после? — запита госпожа Елиът. — Със сирене и кисели краставички?
— Сирене и кисели краставички е добре — съгласи се Крамър, като знаеше, че съпротивата е напразна.