— И чай? — настоя жената. — Мога да направя един термос чай без проблеми.
— И чай, благодаря, госпожо Елиът.
Крамър тръгна по коридора към кабинета на директорката, преди госпожа Елиът да успее да добави нещо към менюто.
— Как си днес, Майк? — запита Алан.
— По-добре — излъга Крамър. Беше лежал буден през по-голямата част на нощта, окъпан в пот. Болката, изглежда, се засилваше нощем дори когато той лежеше в леглото. Крамър се питаше дали това не е, защото нивото на адреналина му е по-високо денем и стимулираше естествените болкоуспокояващи средства на тялото. Или пък защото Алан винаги го занимаваше с нещо и той нямаше време да мисли за болестта си; нощем нямаше какво да прави, освен да се тревожи за рака, който го ядеше. Ако болката се влоши много повече, ще трябва да помоли лекаря за нещо друго. Нещо, което да не забави рефлексите му, просто достатъчно, за да притъпи болката.
— Кога тръгваме?
Алан погледна руския си часовник.
— След тридесет минути.
— Откъде го имаш? — запита Крамър.
— От един мъртъв кубинец в Ангола — отговори Алан.
— Хайде бе, ако е мъртъв, откъде знаеш, че е бил кубинец?
Алан се ухили и направи движение, сякаш стреля с пистолет с дясната си ръка. Духна въображаемия дим, почука на вратата на кабинета, отвори и пропусна пред себе си Крамър и Мартин. Полковникът седеше на бюрото си, зачетен в някаква папка. Крамър с изненада видя Су Мин, изправена до камината. Тя беше облечена официално в тъмносиня рокля и сако и на рамото й висеше чантичка, май „Шанел“, на златна верижка. Тя му се усмихна, но в очите й нямаше много топлина.
Пред бюрото бяха подредени три стола с прави облегалки и Крамър, Алан и Мартин седнаха. Мартин погледна към Крамър и той разбра, че мислят за едно и също — бяха като ученици, извикани, за да ги накажат с пръчката. Двамата мъже се усмихнаха. Полковникът вдигна поглед от книжата, сякаш току-що беше забелязал влизането им.
— Готово ли е всичко? — запита полковникът.
— Всичко е готово, шефе — отговори Алан. — Самолетът вече е в Суонси и полетът ни е планиран за десет и петнадесет.
— Полет ли? — запита Крамър. — Аз мислех, че Лондон е първата ни спирка. Ще караме ли дотам?
— Вандермайер винаги лети до Лондон с някой от частните си самолети — обясни полковникът. — Има три самолета, един във Великобритания, един в Щатите и трети, в момента във Филипините. Според материалите, които сме изпратили до Цюрих, Вандермайер е напуснал Маями рано сутринта и сега е на път за летище „Хийтроу“.
Полковникът се наведе над бюрото, сякаш за да скъси разстоянието до Крамър.
— От този момент трябва да мислиш като Вандермайер, Джокер. Няма сам да си отваряш врати, няма да носиш нищо, няма да поздравяваш другите, ти си над всичко това. За тези неща си имаш Су Мин и телохранителите. Убиецът ще те наблюдава и ако види нещо нередно, ще духне като вятъра.
— Няма проблем — отговори Крамър, като разтърка дланите си една в друга.
— Качиш ли се на самолета, влизаш в играта. Трябва да живееш тази роля, трябва да бъдеш Вандермайер и да очакваш убиецът да нападне във всеки момент. Чете досиетата и знаеш колко се е доближавал преди. В инвалидна количка, преоблечен като сервитьор, като пилот, като разносвач, не се е обличал единствено като жена. Ти трябва да смяташ всеки непознат за заплаха, но не и да реагираш прекалено. Ако нашият човек те види да вадиш пистолет, ще разбере, че това е капан. Трябва да си сигурен. Сто процента.
— Искате да кажете, че не трябва да стрелям, докато не видя белтъците на очите му — каза Крамър.
Полковникът нацупи устните си.
— Не. Не стреляш, докато не видиш пистолет в ръката му. Той трябва да направи опит да те убие, или сме си изгубили времето. Искам да бъда разбран съвсем ясно по този въпрос, Джокер. Няма да сечеш завоите. Имаме само един шанс и не ми се иска да го пропуснем. Инстинктът няма да означава нищо, ако хванем не когото трябва.
— Разбирам, полковник.
Полковникът стана и отиде до прозореца.
— За комуникациите — Алан и Мартин ще използват приемо-предаватели, но само помежду си. Това е стандартната практика при телохранителите. Невъзможно е Вандермайер да носи приемо-предавател и затова няма да бъдеш в радиоконтакт с тях. Аз ще следя разговорите, но ти по никакъв начин не трябва да показваш, че ви слушаме. Нашият човек е професионалист и е почти сигурно, че ще те прослушва. Ние ще можем да излъчваме на твоята честота, но няма как да предвидя обстоятелствата, в които бихме го правили. Не бихме могли да те предупредим, защото, ако го направим, той може да ни чуе.