Тримата мъже пред бюрото кимнаха заедно.
— Ние сме сами — каза Крамър.
— Ще разположа хора наблизо, но да, ще бъдете сами. Не трябва да разчитате на тях за защита, защото не за това са там.
— Има ли начин да се свържа с вас? — запита Крамър.
— Абсолютно никакъв — отговори полковникът кратко. — Телефоните не са сигурни, и мобилните, и другите. В никакви обстоятелства не трябва да опитваш да се свързваш с мен.
Той кимна към Алан.
— Това се отнася и за теб и Мартин.
Полковникът се облегна на перваза на прозореца.
— Не забравяйте, че ще ви следваме на всяка стъпка. Дори ако не ни виждате, ние ще бъдем там.
Крамър разтри брадичката си замислен.
— Щях да съм по-щастлив, ако има начин да се свързвам с вас.
— Ти нямаш нужда от мен, за да те държа за ръка — отговори полковникът. — Други въпроси?
Тримата мъже поклатиха глави.
— Аз имам въпрос — обади се Су Мин зад тях.
Полковникът повдигна едната си вежда.
— Да, Су Мин.
— Колко дълго ще чакаме?
— Колкото трябва.
— Но времето ни е само две седмици.
— Толкова поискаха, а това ни кара да смятаме, че опитът ще бъде направен през следващите четиринадесет дни.
Крамър се извърна в стола си, за да погледне Су Мин. Тя изглеждаше разтревожена, но без следа от нервност в гласа.
— Ами господин Вандермайер? — запита тя. — Аз трябва да бъда в непрекъснат контакт с него.
Полковникът поклати глава.
— Невъзможно. Ами какво би станало, ако убиецът чуе разговора ви?
— Значи не може да му се обаждам?
— Не, докато не свърши всичко това.
— Ами ако той се опита да се свърже с мен?
— Няма. Той разбира положението. Господин Вандермайер има номер, на който може да ме намери. В случай че трябва да говори с теб, аз ще те потърся.
Су Мин сви рамене. Крамър се замисли защо тя толкова се притеснява от липсата на връзка с шефа си. Обърна се към полковника.
— А Вандермайер — каза той. — Какво прави?
— Седи на яхтата си — отговори полковникът. — Тя е снабдена с най-съвременното комуникационно оборудване и той ще може да си върши работата както обикновено. Има копие от твоето разписание и просто ще казва на всеки, с когото разговаря, че се намира там, където си ти. Всички факсове или съобщения чрез компютри, които той изпраща, ще изглеждат така, сякаш са изпратени от твоето местонахождение. Но той се съгласи да сведе дейността си до минимум, докато не хванем нашия човек.
Когато полковникът видя, че няма допълнителни въпроси, посочи вратата с бастуна си.
— Остава само да ви пожелая късмет. От този момент пътищата ни се разделят.
— Вие как ще стигнете до Лондон? — запита Крамър, докато ставаше.
— Ще използваме хеликоптера. Ще стигнем в „Хийтроу“ след вас, но там вече ви чакат. Няма да ги видите, не и ако си вършат работата както трябва.
Су Мин отвори вратата и излезе в коридора. Полковникът стисна ръцете на тримата мъже, докато излизаха. Крамър беше последен. След като се ръкуваха, полковникът задържа ръката му.
— Желая ти късмет.
— Късметът няма място тук, полковник. Освен това и двамата знаем какъв ще е крайният резултат, нали?
Полковникът не отговори. Пусна ръката му, а после го потупа по рамото като свещеник, който успокоява опечалените.
— Ако можеше да…
— Не се притеснявайте де — прекъсна го Крамър. — Аз съм голямо момче, знам точно в какво се забърквам и решението е мое.
Няколко секунди се взира в очите на полковника, а след това се обърна и излезе от стаята.
— Нещата ти са в колата — каза Алан, като му подаде палтото.
— Носиш ли оръжие?
Крамър потупа пистолета в презраменния кобур.
— Не бих излязъл от дома без него.
Госпожа Елиът излезе от кухнята и подаде на Крамър пластмасова кутия и термос от неръждаема стомана.
— За из пътя — каза. — И се грижете за себе си.
Тя го прегърна, а след това изтича обратно в кухнята.
Крамър последва Алан и Мартин до мерцедеса и седна на задната седалка. Су Мин вече беше там.
— Готови ли сме? — запита Мартин.
— Да започваме — отговори Крамър.
Мартин погледна през рамо към термоса и сандвичите, които Крамър държеше в скута си.