Тя кимна.
— Наистина изглеждат здравеняци. Видях един от тях да говори с Крамър снощи — много як е. Изглежда опасен тип. И двамата почти сигурно са от специалните части. Не са от хората, с които бих искал да се спречквам. Ако сме един на един, добре, но един срещу трима — нямам шансове.
— Двама — каза Мери почти шепнешком.
— Какво? — запита Линч, като погледна в огледалото.
— Двама сме. Не го забравяй. Сега и аз участвам наравно с теб.
Линч щеше да възрази, но реши да не казва нищо.
Симон Шайон обви вълнения шал около врата си и сви рамене в студения вятър, който идваше от река Лимат. Дръпна крайчеца на ръкавицата си от агнешка кожа и погледна бегло тънкия си златен часовник. Подранил беше — явен признак на нервност. Както повечето швейцарци, Шайон беше пунктуален до параноична степен и за него да подрани беше също толкова неприятно, колкото да закъснее. Пъхна облечените си в ръкавици ръце дълбоко в джобовете на палтото и тръгна да търси кафене. Намери едно на някаква странична уличка и седна на свободна маса. Сервитьорката взе поръчката и след две минутки на масата пред него се появи чаша горещ шоколад.
Той разбърка напитката бавно, леко намръщен, което само показваше колко е разтревожен. Кодираното съобщение по факса седеше в поставката за входяща поща, когато пристигна, и след като разшифрова съдържанието му, не можеше да мисли за нищо друго. Дори видът на Тереза, в бяла копринена риза и ефирен сутиен, не намали тревогата му. Тя го беше питала дали нещо не е както трябва, но той само бе свил рамене и отвърна, че го притеснява язвата. Тя беше казала нещо съчувствено и се бе навела над бюрото му така, че да види по-добре гърдите й, но дори и това не го беше ободрило. Не можеше да се съсредоточи и помоли Тереза да отклонява всички телефонни обаждания за него. Повечето от времето той прекара до прозореца в кабинета си, загледан в двете кули на катедралата „Гросмюнстер“, замислен какво ли би могло да е толкова спешно, че да се срещнат в Цюрих, и при такова кратко предизвестие.
Остави лъжичката и отново погледна часовника си. Пет минути. Шайон мразеше неточността, и то много. Всяка минута от живота му беше отчитана така точно, както сметките на фирмата, и пет минути загубено време бяха загубени завинаги. Взе чашката с горещ шоколад и я вдигна към устните си, но после я върна недокосната в чинийката. Обикновено нищо не му се услаждаше повече от гъстия като мляко горещ шоколад в студено време, но днешният ден беше особен. Днес беше денят, в който го повика за среща мъжът, с когото се беше виждал само веднъж. Мъж, който до момента беше му платил над два милиона долара като комисиона само за да праща листи хартия и снимки до различни адреси по света. Фактът, че хората на снимките винаги биваха убити до няколко дни от изпращането на плика, беше от нещата, за които Симон Шайон не се бе замислял през последните две години. Но след пристигането на мистериозния факс, не можеше да мисли за нищо друго.
Сервитьорката се върна и го попита дали нещо не е наред с горещия шоколад. Шайон се усмихна и поклати глава. Каза, че всичко е наред. Наред? Взе лъжичката и отново разбърка шоколада. Във факса не се посочваше защо е необходима срещата. Освен онази среща преди повече от две години двамата мъже бяха общували само по факса, по Интернет, със съобщения на телефонни секретари и пликове по куриери. Клиентът на Шайон не беше посочил в последния факс колко важно е двамата да не бъдат виждани заедно, от което нещата ставаха още по-тревожни. Нещо се е объркало. Шайон отново погледна часовника си. Време беше.
Бутна стола си назад, остави шепа монети на масата и излезе от кафенето. Факсът указваше подробно къде трябва да отиде Шайон, но той се намираше на стотина метра от мястото на срещата, когато чу някой да го назовава по име. Шайон се присви, сякаш ударен през лицето. Насили се да се усмихне, обърна се и видя мъжа, когото познаваше единствено като мосю Ролф.
— Студен ден, нали? — каза мосю Ролф.
Говореше отлично френски, но Шайон се съмняваше, че е роден във Франция. Мосю Ролф носеше рогови очила и тъмен шлифер и изглеждаше като банков чиновник на средна възраст, тръгнал към службата. Шайон осъзна, че имаше нещо различно в косата му. Тя беше по-тъмна от последния път и по-къдрава.
— Наистина, не е като за сезона — отговори той.
Преглътна. Гърлото му беше пресъхнало и му се прииска да беше изпил горещия шоколад.
— Има ли някакъв проблем? — запита.
— Проблем? — свъси вежди мосю Ролф. — Защо смятате, че има проблем?