— Това не е мястото, в което искахте да се срещнем. Казахте…
— Промених решението си — прекъсна го мосю Ролф. — Елате. Повървете с мен.
Отдалечиха се от реката, а мосю Ролф водеше така уверено, сякаш този град не беше непознат за него.
— Получих вашия факс — обади се Шайон.
Веднага съжали за думите си и се наруга за своята глупост. Разбира се, че го е получил. Иначе защо ще бъде тук?
— Добре — отговори мосю Ролф, сякаш незабелязал гафа.
— Получихте ли подробностите, които ви изпратих? Договорът за Вандермайер?
Шайон се питаше дали не е възникнал проблем с последния плик, който беше изпратил по куриер в Лондон.
— Да. Да, получих го — отговори мосю Ролф.
В говора му се долавяше някаква разсеяност, сякаш мислеше за друго.
— Бизнесът върви, предполагам. Уговорката беше много изгодна. За двете страни.
— Да — съгласи се мосю Ролф. — Много изгодна.
Мосю Ролф сви по една странична уличка. Шайон забеляза, че от време на време компаньонът му поглежда през рамо, сякаш се опасява, че ги следят.
— Нещо не е ли наред? — запита Шайон.
— Не, всичко е наред.
Шайон преглътна нервно. Нещо не беше както трябва. Нещо съвсем определено не беше както трябва. Мислите му полетяха като вихър. Извади кърпичка от джоба си и издуха носа си.
— Настинали ли сте? — запита мосю Ролф.
Шайон избърса носа си и прибра кърпичката в джоба.
— Може би. Не съм сигурен. Не се чувствам добре.
— Трябва да се пазите — посъветва го мосю Ролф.
— Да, ще се пазя.
Шайон не познаваше уличките, по които вървяха, и от доста време не беше видял хора по тротоара. Мосю Ролф погледна още веднъж през рамо.
— Никой не ни следи — каза Шайон.
— Така е.
— Добре. Значи можем да говорим?
— Скоро.
Една тясна алея водеше към друга улица и мосю Ролф отстъпи настрани, за да пропусне Шайон пред себе си. Шайон кимна и стъпи в тъмната алея. Вляво се виждаха купчина кашони и изоставен велосипед без едно колело. Шайон долови миризма на гнило, сякаш нещо е умряло тук и е оставено да гние.
— Това да не е… — запита Шайон, но преди да довърши, ръцете на мосю Ролф се спуснаха от двете страни на главата му и нещо стегна врата му. Шайон осъзна, че това е тел и че единствено вълненият шал не позволяваше тя да прореже плътта му. Опита да каже нещо, но телта се затегна още и той не можа да си поеме въздух. Пръстите му посегнаха към телта, но тя беше прекалено стегната. Усети, че си счупва единия нокът, и изпита силна болка, а след това гърдите му започнаха да се повдигат. Падна напред, лицето му се удари в студения бетон, а после едно коляно се опря в гърба му и телта се затегна още повече. Дробовете на Шайон започнаха да парят и очите му изскочиха, а след това всичко почерня. Последната му мисъл беше, че не успя да люби Тереза.
Момчето стоеше до мивката и плакнеше чинията, преди да я постави на стойката за сушене. Изохка, като чу стоновете на майка си от горния етаж. Момчето беше питало баща си защо лекарят не я вземе в болницата и баща му бе отговорил, че не може да й се помогне с нищо. Момчето беше прекарало часове на колене в молитва до Бога, до Него, да прекрати страданията на майка му, но това не бе помогнало. Момчето вече не вярваше в Бога. Не вярваше в Бога, не вярваше и в лекарите.
Лекарството на майка му беше обвито в кърпа за подсушаване на съдове в най-далечния край на килера. Момчето беше видяло баща си да слага там шишето с таблетките, след като вземаше нощната доза на майка му. Вече беше питало баща си защо не й даде повече от таблетките, за да не плаче тя толкова много, и той бе обяснил, че твърде много хапчета ще й навредят.
Момчето избърса ръцете си в една кърпа, наля мляко в стъклена чаша и го сложи на поднос. Горе майка му изстена — дълбок, гърлен звук, от който момчето потрепери. Отвори вратата на килера и извади шишенцето с хапчетата. Претегли го върху дланта си, докато четеше етикета. Там пишеше, че не бива да се вземат повече от дванадесет таблетки дневно. Момчето опита да преброи хапчетата, но се объркваше. Имаше най-малко шестдесет хапчета. То постави шишенцето на подноса до чашата с мляко и внимателно го занесе горе.
Майка му погледна към вратата, когато той влезе в стаята. Тя беше свила колене до гърдите си и притискаше гумена бутилка с гореща вода до корема си. Момчето занесе подноса на масичката до леглото. Майка му гледаше шишенцето, сякаш не вярваше на очите си. Бавно се изправи в седнало положение, като пъшкаше при всяко движение. Момчето наблюдаваше мълчаливо. Тя вече не приличаше на неговата майка. Под очите й имаше тъмни торбички, косата й беше влажна и прилепнала към лицето й, а по устните — кафяви съсиреци. И беше слаба, по-слаба, отколкото момчето смяташе, че може да бъде човек, без да е скелет. Той й подаде чашата с мляко и тя я пое с лявата си ръка. Очите й останаха върху шишето с хапчета, когато той разви капачката и изсипа около дузина в шепата си. Тя протегна ръка и го хвана за ръката като с кука. Ноктите й бяха жълти и чупливи, а кожата — толкова бяла, че той почти виждаше през нея. Момчето подаде едното хапче и тя го взе. То гледаше как тя го приближава до устните си. Хапчето изчезна в устата й и тя преглътна. Даде й още едно хапче. И още едно. След петото, тя отпи от чашата с мляко. Усмихна се и детето й подаде още едно хапче.