— Колко искаш?
Това бяха първите му думи, откакто влезе в стаята.
Майка му сви рамене.
— Не знам.
Протегна още едно хапче и тя го взе. Глътна още шест хапчета, преди да отпие от млякото.
— По-добре ли се чувстваш? — запита то, като изтръска още хапчета в ръката си.
Тя кимна и взе ново хапче. Момчето гледаше как тя гълта хапчетата като бонбони и се чудеше защо вече не му е тъжно. Шишенцето беше наполовина празно. Майка му въздъхна и се облегна на възглавницата.
— Ти си добро момче — каза. — Добро момче си, защото ми помогна.
Около устата й имаше дълбоки бръчки и я правеха да изглежда като старицата, която момчето беше видяло в парка да храни гълъбите с трохи хляб.
— Тате ще се ядоса — каза то, почти шепнешком.
— Няма да се ядоса.
Клепачите й сякаш натежаваха и тя с усилие ги държеше отворени.
— Ще направиш ли нещо за мен? — запита тя и му подаде чашата.
— Разбира се — отговори момчето, като пое чашата и я сложи на подноса.
— Кажи на татко си, че го обичам — каза майката.
Гласът й внезапно зазвуча по-силно, почти като на онази майка, която то помнеше, преди тя да се разболее.
— Ще му кажа — обеща момчето. — Честен кръст и да умра, ако лъжа.
То се прекръсти тържествено.
— Няма да умреш — каза тя и глътна още едно хапче. — Не и преди да мине много, много време. Просто кажи на баща си каквото ти казах, нали?
Момчето кимна и й даде още хапчета. Майка му ги пое и започна да ги докосва едно по едно, сякаш ги брои.
— Ти защо не слезеш долу да гледаш телевизия? — запита тя.
— Но…
— Аз ще съм по-добре сега — каза майка му.
Момчето се наведе и я целуна по бузата. Тя миришеше на болест и на още нещо — нещо, което той не можеше да определи. Това не беше нормалната миризма на майка му.
— Сега е време да вървиш — каза тя.
Изговаряше думите трудно и едва държеше очите си отворени. Момчето се смъкна от леглото и излезе от стаята, без да се обръща назад.
Мартин спря големия мерцедес до знака при главния път и изчака да се освободи място в потока от коли. Един червен „Голф“ бе паркиран отстрани на пътя и двойката в него се беше навела над една карта и спореше. Крамър се усмихна, като си спомни колко трудно му беше да чете карти и да се ориентира. В сравнение с това да си проправя път из Фолкландските острови в пълна тъмнина, шофирането в Уелс не изискваше никакво усилие. Един камион, пълен с овце, изтрополя край тях и Мартин зави надясно и го последва.
Изведнъж Крамър се досети за нещо.
— Алан, къде точно се намираме? — запита той.
— На две мили от летище Суонси.
— И къде са Брекън Бийкънс?
Алан сви едрите си рамене.
— Тридесетата мили на североизток. — Обърна се и се ухили. — Ти да не искаш да се върнем и да изживеем старите времена?
Крамър изсумтя тихо.
— Мисля, че сега не бих се справил с дългия поход, още по-малко пък за време. Просто се чудех. Забравил съм много неща, това е.
Крамър се облегна и затвори очи. Всичко изглеждаше като преди цял живот. По дяволите, наистина беше преди цял живот. Брекън Бийкънс беше мястото, където специалните части изпитваха своите хора почти до унищожение. Не беше необичайно някой да загине на голите, обветрени планини, а най-трудното изпитание представляваше шестдесеткилометров самостоятелен марш, който трябваше да бъде изпълнен за по-малко от двадесет часа. Наричаха го дългото влачене. Там не проверяваха просто издръжливост или уменията за ориентиране, а нещо по-дълбоко. Без вътрешен мотив, без горещо желание за успех, дългото влачене представляваше непреодолима бариера. Крамър беше изпълнил своя самостоятелен преход за малко повече от осемнадесет часа, въпреки че два пъти се беше губил. Припомни си как се довлече до финала, където го тупаха по раменете и му казаха, че е заслужил значката с крилатия кинжал. Бяха му налели кафето в устата и го натовариха в каросерията на един камион и тогава се беше почувствал най-щастлив, най-горд от постижението си. Толкова много неща се промениха оттогава. Виждал беше да умират хора, беше измъчван и бе убивал. Младият мъж, с мъка овладял сълзите от радост, че го приемат в полка, не беше плакал повече от десет години. Крамър трудно можеше да определи чувствата си през тези дни. Понякога гняв. Със сигурност не и щастие. Страх? Не, не се страхуваше. Прекалено много неща беше преживял, за да се страхува. Със сигурност не се боеше от смъртта. И преди се беше изправял лице в лице с нея и бе причинявал смъртта на други, и със сигурност не излъга, когато каза, че не се притеснява от мисълта, че повече няма да е жив. Плашеше го умирането. Не искаше да угасне като сбръчканата люспа на свръх тренираното човешко същество, което представляваше някога, преди един живот време. Винаги щеше да е благодарен на полковника, че му предложи това, тази възможност да загине като воин.