— Мога да разбера къде са отишли — обясни той.
— От същия човек, който ти каза, че са в Уелс ли?
Линч кимна.
— А после какво?
Линч се усмихна на нейното нетърпение.
— Зависи къде е отишъл, скъпа.
— Аз бих се обзаложила, че е за Лондон — каза Мери.
— Така ли? Защо?
— Самолетът е с британска регистрация и летеше на изток. Но може и да отива в Европа.
— Откъде знаеш, че е английски?
— Първата буква на регистрационния номер е в, нали? Всички самолети с британска регистрация започват с в.
— Откъде знаеш това?
Тя го потупа по бедрото.
— Излизах с един пилот известно време — обясни. — Хайде да използваме телефона. Искам да се обадя до офиса и да кажа, че ще отсъствам още два дни.
— Оставаш, така ли? — запита Линч, като откъсна парченцето от картата, върху което беше записал номера.
— О, да, Дермот. Ще залепна за теб като лайно на кравешка опашка.
— Приятна аналогия — отговори Линч.
Включи на скорост и отиде в паркинга за кратък престой. След като паркира, натика пистолета под предната седалка.
Намериха няколко телефонни будки в залата за заминаващите пътници. Линч прерови джобовете си и извади шепа монети. Набра служебния номер на Макдъно. Отговори някаква жена, която отначало не искаше да го повика, но Линч й каза, че колата му е пострадала. Пъхна още две монети, докато чакаше. Когато Макдъно взе телефона, беше определено разтревожен.
— Кой е?
— Спокойно, Люк — каза Линч. — Аз съм, Дермот.
Гласът на Макдъно се сниши до шепот:
— Защо ми се обаждаш тук, мамка му?
— Трябва ми една услуга.
— Ти каза, че онова беше еднократна работа — каза Макдъно.
— Така беше. И нямаше да ти се обадя, ако не е важно. Самолетите подават полетен план, нали?
— Виж какво, може би не се изразявам ясно. Ти каза…
— Млъквай, мамка му! — просъска Линч. — Трябва ми една услуга и толкова. Сега вземи химикал и запиши следното.
Макдъно млъкна и Линч почти усещаше как мисли. Макдъно знаеше кой е Линч и на какво е способен.
— Добре — каза накрая. — Добре, но само този път.
— Благодаря — отвърна Линч. — Оценявам го, наистина.
Нямаше смисъл да му се кара. Прочете номера от откъснатия ъгъл на картата.
— Казваш, реактивен самолет, нали?
— Да, някакъв бизнес самолет. Искам да знам и на кого принадлежи. Можеш ли да го направиш?
Макдъно млъкна за няколко секунди.
— Да, мога.
Гласът беше студен, почти като на робот.
— Люк, съжалявам, че ти се сопнах — каза Линч възможно най-любезно.
Необходимо му беше диспечерът да направи каквото трябва и ако се налагаше да го гали, Линч беше готов да го направи. Ако се намираше в една и съща стая с Макдъно и ако имаше пистолет в ръката си, вероятно подходът му щеше да бъде друг.
— Направи ми тази услуга и няма да искам нищо повече от теб, обещавам. Кълна се в живота на майка си.
Майката на Линч беше починала от масиран инфаркт преди пет години и беше погребана до баща му в едно гробище извън Касълуелан, но той не се притесняваше да споменава името й.
— Добре — каза Макдъно, този път не така горчиво.
— Според теб колко време ще ти трябва?
— Няколко телефонни обаждания — отговори Макдъно. — Кажи си телефонния номер и аз ще ти се обадя.
— Аз ще те потърся — каза Линч. — След половин час как е?
— Става.
Връзката прекъсна и Линч върна слушалката на мястото й. Мери все още говореше по своя телефон. Оживено му махна с ръка и той се приближи до нея.
Мери остави слушалката.
— Все по-любопитно става.
— Кое?
— Обадих се на брокера, чието име беше на училищната табела. Казах му, че шефът ми се интересува от имота. Момичето ми отговори, че вече е закупен от компания от Бристол, която възнамерява да го превърне в конферентен център. Ще се нанесат до два месеца.
— И в такъв случай кой е там сега?
— Не каза. Аз дори се направих на претоварена секретарка, казах й, че шефът ме притиска, но тя отговори, че не може да ми каже. Било поверително. Мисля, че тя не знае.
— Със сигурност става нещо странно.
— Ами твоят човек?
— Половин час. Аз ще му се обадя.
Отидоха в кафенето. Линч поръча две кафета и си избраха една тиха маса.
— Какво ще правиш, Дермот? — запита Мери, докато разбъркваше кафето си.