— В какъв смисъл?
— Полицията е след теб, организацията, изглежда, иска смъртта ти, нямаш видими средства за издръжка.
— Е, има и по-лошо.
Ухили се, но видя, че тя говори сериозно.
— Ти какво искаш да кажа, Мери?
— Просто се питах какви ли са плановете ти.
Линч облегна глава на ръцете си и се вгледа в нея развеселен.
— Затънал съм дълбоко, знам, че съм загазил, но мисълта за това няма да премахне проблема. Мога да избягам, но светът не е толкова голям, колкото някога. Не са много местата, където мога да се скрия и както казваш, не бъкам от пари. Значи по въпроса за планирането за бъдещите дни — не планирам. Или, както казва Дорис Дей12, que sem, sera13. Ако питаш за краткосрочния ми план, той е да видя Крамър мъртъв и погребан и може би да потанцувам на гроба му.
Мери кимна съчувствено.
— Сигурен си, така ли?
— Какво искаш да кажеш?
Тя сви рамене и сложи лъжичката в чинийката.
— Няма да е лесно да хванем Крамър. Просто искам да съм сигурна, че ще го направиш докрай.
Линч въздъхна бавно, загледан в Мери. В нея имаше някакъв почти детски ентусиазъм. Напомни му за Дейви Куин. Бедния, мъртъв Дейви Куин.
— Ти не си била сгодена, нали? — запита той.
— Не.
— Не си срещала човек, за когото да искаш да се омъжиш? Някой, с когото да искаш да прекараш остатъка от живота си?
Мери поклати глава.
— Не.
— Случва се човек да срещне някого и да разбере, че е попаднал точно на когото трябва. Сродни души. Струва му се, че животът му го е водил към тази среща. Аз така се чувствах, когато срещнах Меги.
— Любов от пръв поглед.
— Знам, че е клише. Но когато тя дойде в живота ми, сякаш всичко си застана на мястото. Сякаш бяхме един за друг. Тя беше на двадесет и две години, тъкмо се бе дипломирала като електроинженер от „Куинс“ и възнамеряваше да промени света. Косата й блестеше като мед, а очите й приличаха на котешки, зелени като изумруди.
Спря, когато осъзна, че Мери му се хили.
— Знам, знам, че говоря с изтъркани изрази.
— Не, Дермот, говориш като влюбен мъж.
— Да, бях влюбен. До уши. Нищо след това не можеше да се сравни с онези чувства. Имах усещането, че ще живея вечно. Исках да живея вечно.
Той вдигна кафето си и го помириса, стиснал чашката в двете си ръце.
— Знаеш ли кое беше шантавото нещо? Аз знаех, че симпатизира на ИРА, но не знаех, че е доброволец. Тя участваше в активна бойна група и не ми каза и думичка. Освен това беше шотландка и предполагам, затова не съм смятал, че е вербувана.
— Ти каза ли й, че също участваш?
Линч поклати глава и сръбна от кафето си.
— Е, защо си изненадан, че тя е запазила тайната? Ти не ми ли каза, че само един член на всяка клетка познава другите от друга клетка.
— Да, разбира се. Но тя беше толкова близо до мен, толкова близо, че няма да повярваш.
— Държала се е като професионалист.
— Знам.
Той остави чашката на масата.
— Искаш ли нещо за ядене?
Мери поклати глава.
— Мисля, че са я вербували в университета — продължи Линч. — Вероятно организацията е предложила тя да учи специалността си.
— Електроинженерство?
— Да. Завърши с отличен. Имаше остър ум. Като нож. Не можеше да я будалкаш, не падаше по гръб.
— А защо електроинженерство?
Линч я погледна в очите.
— Тя беше майстор на бомби. Правеше бомби.
Мери настръхна и Линч й даде време да асимилира думите му.
— Тогава бяхме във война — каза накрая.
— Не е необходимо да обясняваш всичко — каза Мери.
— Знам, но просто…
— Просто си помисли, че ще започна да нервнича или че може да се уплаша и да се откажа. Не се надявай, Дермот. Ако ИРА не беше направила онова, което правеше, англичаните изобщо нямаше да преговарят с Шин Фейн. Така че не трябва да обясняваш нищо.
Линч кимна.
— Добре — каза. — Сгодихме се в годината след като тя се дипломира. Тя работеше в една фирма край Белфаст. Правеше видеокасетофони. Аз получавах социална помощ като безработен, но по онова време вече бях станал доброволец. Не й казах, но смятам, че тя се досещаше. През почивните дни трябваше да ида на обучение и тя не питаше къде ходя.
— Странна връзка. И двамата криете тайни един от друг.
Линч въздъхна.
— Трябваше да го правим. Не можех да й кажа нищо, защото щях да наруша заповедта. Нейният контролиращ беше член на Военния съвет, но дори другите от съвета не знаеха какво прави тя. Изпратиха я в Лондон, а на мен каза, че отива при роднини в Глазгоу. Аз бях изпратен на юг за специално обучение с оръжия. Не знам дали това беше съвпадение или не. Но изведнъж в Лондон започнаха да гърмят бомби. Огромни бомби.