— Спомням си — тихо отговори Мери.
— Специалните части разбраха, че бойната група е в апартамент в Уопинг. Нападнали и убили доброволците. Меги била простреляна в гърба, Мери. В гърба, докато лежала на пода. Това се разчу при следствието. Крамър даваше показания, скрит зад параван. Наричаха го войник „Б“, но беше Крамър. Каза, че Меги посягала за пистолет. — Линч изсумтя подигравателно. — Имали са „Хеклер и Кох“ и тя е лежала по лице. Защо, мамицата му, ще посяга за пистолет? Те я екзекутираха, Мери, Крамър я е застрелял в гърба, защото не са искали съдебно дело. Такива са специалните части. Правителствени убийци.
Ръцете на Линч се бяха свили в юмруци и той ги удари по масата. Мери се пресегна и хвана ръцете му.
— Тя беше бременна, Мери. Бременна от два месеца. Това откриха, като я разрязаха. Може би дори тя не е знаела. Крамър я уби и уби моето бебе. Затова не трябва да ме питаш дали няма да се откажа. Аз се заклех на гроба на Меги, че ще отмъстя за нея. За нея и за нашето бебе. О, да, Мери, дори и да умра, ще убия Крамър.
Внезапно Линч осъзна, че я гледа злобно, толкова силни бяха чувствата му. Насили се да се отпусне.
Мери го изгледа сериозно.
— Ще ти помогна — тихо каза тя. — Аз искам смъртта му толкова, колкото и ти.
Известно време седяха мълчаливо. Линч погледна часовника си.
— Ще се обадя на онзи отново. Ти ме чакай тук.
Линч се върна при редицата телефони и набра номера на Макдъно. Този път отговори самият диспечер.
— Самолетът е частен, не на фирма за чартърни полети. Собственикът е регистриран под името Вандермайер. Андрю Вандермайер. Искаш ли адреса?
— Определено.
Линч си записа адреса — офис в Кенсингтън. Макдъно дори знаеше пощенския код и телефонен номер.
— Накъде отиде самолетът? — запита Линч.
— Подали са маршрут за „Хийтроу“. Вече трябва да кацат.
— А после? Ще летят ли за друго място?
— Не са подали друг маршрут, ако това питаш. Виж какво, имам работа, нали разбираш?
— Благодаря ти, Люк.
— Да, добре.
Макдъно прекъсна връзката. Линч се загледа в името и адреса, които си записа. Андрю Вандермайер. Кой, по дяволите, е Андрю Вандермайер. И защо онзи от специалните части лети в неговия самолет?
Линч се обърна и откри, че Мери стои зад него. Той вдигна вежда.
— Да не се притесняваш, че ще се чупя?
Тя вдигна ключовете от колата и ги раздрънка.
— Не.
Метна му ключовете и запита:
— Е, какво каза?
Линч й даде името и адреса.
— Необичайно име — каза тя. — Какво ще правим сега?
— Връщаме се в Лондон.
— Не е ли опасно? Като се знае какво има там.
Линч претегли ключовете в дланта си.
— Можем да оставим голфа тук и да наемем друга кола. Стига да сме далеч от къщата ти, няма проблем.
— Но те ще търсят теб, нали?
— Нека видим какво пише във вестниците и ще разберем.
Отидоха до будката за вестници в залата за заминаващите пътници и купиха „Таймс“, „Дейли телеграф“ и „Индипендънт“, и повечето от таблоидните вестници. Единствено големите вестници пишеха за намереното тяло на Фоли в багажника и никой не беше го свързал със смъртта на онези от ИРА в Мейда Вейл. Линч се намръщи, докато четеше статията в „Дейли телеграф“. Полицията със сигурност е проверила колата за отпечатъци и ако техниците не са напълно некомпетентни, нямаше да се затруднят да разберат чии са.
— За теб не споменават нищо — каза Мери.
— Да, но това може да е капан. Може би искат да си мисля, че съм в безопасност.
Той цъкна с език, а след това бързо взе решение:
— Какво толкова, по дяволите, в Лондон няма да е по-зле от тук. И колкото повече отлагаме, толкова по-вероятно е Крамър да изчезне отново. Хайде да тръгваме.
— А защо не идем със самолет?
— Защото полицията контролира всички летища. Човек не ги вижда винаги, но са там, проверяват всички пристигащи. Освен това няма да можем да прекараме пистолета през детекторите за метал. Не, по-добре е да караме.
— Искаш ли да вземем колата на мое име? — запита тя.
— Не, скъпа. Имам книжка на чуждо име и кредитна карта.