Линч реши да не казва, че документите са на Шон Райън, един от мъжете, които той уби в Мейда Вейл.
Самолетът се приземи леко, като гумите му целунаха асфалта така меко, че Крамър не можа дори да усети в коя точка се докоснаха до земята.
— Плавно кацане — каза Алан одобрително. — Тези момчета си знаят работата.
Той откопча колана на седалката си, докато самолетът рулираше към своето място, воден от човек в син комбинезон. По-надалеч спря един черен мерцедес. Изглежда, беше близнак на другия, който оставиха в Суонси. Мъжът в комбинезона отведе самолета на петдесет метра от колата.
— Готов ли си? — запита Алан.
— Да — отговори Крамър.
— От този момент насам ти няма да се отпускаш нито за секунда и не се доверяваш на никого.
Той се наведе над Крамър, сложи ръце на раменете му и се взря в очите му като хипнотизатор, който се опитва да предизвика транс.
— Ти можеш да се справиш, Майк. Можеш да отвърнеш на всичко, което оня ще ти поднесе. Ти си по-добър от него, така ли е?
— Така е — отговори Крамър.
— Не ме проваляй. Ако се оставиш онзи да те победи, аз ще ти бъда страшно ядосан, разбра ли?
Алан се изправи.
— Окей, Мартин, провери колата и тръгваме.
Пилотът, който им беше дал кратките указания за безопасност, излезе от кабината и отвори вратата. Отвън приближиха една подвижна стълба и пилотът даде знак, че Мартин може да слиза. Крамър поиска от Су Мин да види графика си и тя му го даде. Според напечатаното разписание сега отиваха в апартамента на Вандермайер в Челси Харбър, а следобеда щяха да прекарат в офиса в Кенсингтън. Крамър погледна през прозореца. Мартин беше отворил капака на двигателя и го оглеждаше.
— Само да ти напомня — стъклата на мерцедеса са бронирани и страничните части са подсилени — каза Алан. — В колата си в безопасност, но си уязвим, когато влизаш и излизаш.
Крамър се изправи и се протегна. Няколко пъти пое дълбоко дъх.
— Готов съм — каза.
Мартин се появи отново. Отнякъде беше намерил шофьорска шапка и я носеше по сержантски, с козирката спусната до половината на носа. Направи знак на Алан с вдигнат палец. Тръгнаха надолу по стълбата. Мартин държеше задната врата отворена, за да влязат Крамър и Су Мин, и я затвори след тях. Крамър отново се почувства сякаш обвит в луксозна какавида. Запита се какво ли е да прекараш живота си изолиран от мръсотията и неудобствата на реалния свят. Само колата би отнела заплатата му на сержант от Специалните части за няколко години, можеше единствено да гадае колко милиони лири струва самолетът.
— Може ли да включа радиото? — запита Мартин.
— Разбира се — отговори Крамър.
Мартин завъртя копчето за станциите и намери новини. Слушаха, докато караха към центъра на Лондон, но нямаше какво да привлече вниманието на Майк: министър-председателят беше обявил сериозни промени в кабинета, полицията продължаваше да търси човек, който убил трима и ранил един в престрелка в Мейда Вейл, Англия губеше на крикет. Крамър отдавна се беше отказал да чете вестници, да гледа телевизия или да слуша радио. Вече нищо на този свят не го интересуваше особено силно. Изтегна се назад и затвори очи. Чувстваше се уморен като куче. Предишната нощ беше спал неспокойно и сънува кошмари. В повечето от тях го преследваше тъмна фигура с пистолет и не му трябваше психиатър, за да му обясни какво го тревожи. На зазоряване той стана от леглото, зави се в един халат и седя до прозореца, където прочете за последен път досиетата от убийствата. Един изстрел в лицето, един в гърдите. Бум-бум. Каква ли ще е неговата съдба? Дали жертвите чуваха втория изстрел, или бяха мъртви, когато куршумът се разбиваше в гърдите им? Интересът на Крамър не беше чисто академичен — той знаеше, че има вероятност да се превърне в тема на поредното досие и че полковникът ще го даде на следващия, избран да се изправи срещу убиеца. Крамър си представи разговора: „Последния път убиха един от нашите. Казва се Крамър. Бивш боец от специалните части, но се провали. Загубил беше уменията си. Надяваме се, че ти ще се справиш по-добре.“
— Студено ли ти е? — запита Су Мин.
Крамър отвори очи. Тя го гледаше с явна загриженост.
— Някой току-що премина върху гроба ми, това е.
— Не си ял днес, нали?
— Не бях гладен.
— Аз ще ти сготвя, когато стигнем в апартамента.
Крамър потри лицето си и се прозя.
— Кое наричаш дом?
— Какво значи това?
— Не съм чувал да казваш нищо за своя дом.